След две минути момичето отново се появи и му даде името на клиниката — един скъп частен санаториум, разположен в покрайнините на града.
Следвайки картата си, Милер се добра до него малко преди три часа следобед.
Следобедните часове Макензен използва, за да се снабди с необходимите компоненти на бомбата. „Тайната на саботажа се крие в простотата на неговите съставки — беше казал някога неговият инструктор. — Съставки, които могат да се купят във всеки магазин.“
От един магазин за железарски стоки купи поялник и парче калай, ролка черна изолираща лента, около метър тънка жица, чифт клещи, половинметров трион със сменяеми ленти и тубичка бързо засъхващо лепило. В магазина за електроматериали купи една деветволтова батерия и около метър и половина проводник с разноцветни жички. Беше прецизен човек и искаше краищата на плюса и минуса да бъдат в различни цветове. За плюса избра червения цвят, а за минуса — синия. В книжарницата взе пет от най-големите ученически гуми. Те бяха дълги около пет сантиметра, широки около два и половина и дебели около сантиметър. В аптеката се сдоби с два пакета презервативи, всеки от тях с по три бройки вътре, а от деликатесния магазин — кутия фин чай — 250-грамова опаковка с плътно прилепващ капак. Като всеки съвестен майстор, той изтръпваше от ужас, че стоката му може да се навлажни. Затова избра чаената кутия, който беше изготвена така, че да не пропуска дори въздух, а камо ли влага.
Привършил с покупките, той отиде в хотел „Хохенцолерн“ и си нае стая. Поиска я с изглед към площада, тъй като трябваше да наблюдава площада и да следи за завръщането на Милер.
Преди да се качи, отключи багажника на колата си и извади оттам половин килограм пластичен експлозив, смачкан на топка като детски пластилин. Взе един електрически детонатор, премести масата до прозореца и се залови за работа. Умората прогони с огромна чаша черно кафе.
Бомбата, която направи, беше проста. Изсипа чая в тоалетната чиния, след което проби в капака на кутията дупка с дръжката на клещите, които беше купил. Отряза около тридесет сантиметра от червения кабел и го запои за положителния полюс на батерията. За отрицателния запои парче от синия. За да бъде сигурен, че двете жички няма да се докоснат при никакви обстоятелства, той ги залепи за стените на батерията и плътно ги обви с изолиращата лента.
Свободният край на червената жица уви плътно около контактния ключ на детонатора, който вече беше свързан с друго, също така червено, но и доста по-дълго парче кабел.
Батерията с така прикачените към нея кабели постави на дъното на тенекиената кутия, после мушна детонатора в пластичния експлозив и внимателно започна да запълва с него кутията.
Отворената електрическа верига беше готова. Червеният кабел свързваше батерията с детонатора. Втори кабел стърчеше от детонатора навън, подобен висеше и от батерията. Експлозията щеше да се осъществи, когато тези две жички — едната червена, а другата синя — се докоснеха и затвореха веригата. Зарядът на батерията ще възпламени детонатора, който ще избухне с остро изщракване. То обаче щеше да потъне в грохота на бомбата, направена от такова количество експлозив, което беше достатъчно да унищожи напълно две-три хотелски стаи.
За тази цел беше необходим прекъсвач. За да го направи, Макензен уви ръцете си в няколко носни кърпи и прегъна ножовката на триона с всичката сила на мускулите си. Тя с трясък се счупи и в ръцете му останаха две дълги по петнадесетина сантиметра парчета, всяко от тях с дупка за прикрепяне в края.
После нареди една върху друга петте ученически гуми, залепи върху така полученото блокче двете парчета на ножовката и те останаха да стърчат на около пет сантиметра разстояние едно от друго. Гледано отдалеч, приспособлението наподобяваше разтворена крокодилска челюст. За да бъде сигурен, че двете назъбени парчета стомана не са разделени единствено от въздуха, Макензен напъха между тях електрическата крушка и щедро я поля с лепило. Използваше факта, че стъклото е лош проводник на електричеството.
Вече беше почти готов. Измъкна червената и синята жичка, които стърчаха от дупката в капака на кутията, после здраво го притисна в леглото му. Сетне залепи краищата на жичките към всяка от металните челюсти на триона с помощта на поялника. Бомбата беше готова.
Приготвеният по този начин прекъсвач щеше да затвори електрическата верига в момента, в който върху него се окаже достатъчно силен натиск и стоманените листове строшаха тънкото стъкло на електрическата крушка. Оставаше последната предохранителна мярка — за да се избегне докосването на двете стоманени парчета едновременно до едно и също късче метал — нещо, което също би затворило електрическата верига, Макензен внимателно подреди един върху друг шестте презерватива и ги намести върху детонатора. По този начин уредът беше изолиран от случайна външна намеса чрез шест пласта тънка, но здрава гума.