Ловецът на хора взе готовата бомба и я постави в гардероба. Там напъха клещите и останалата част от изолиращата лента — вещи, които щяха да му трябват при закрепването на взривния механизъм под колата на Милер. След това си поръча още кафе и се настани до прозореца да чака завръщането на Милер.
Не знаеше къде е отишъл младежът, а и не се интересуваше. Верволф беше казал, че няма начин да открие следи от фалшификатора, и това му беше достатъчно. Подобно на всеки прецизен и съвестен майстор, Макензен искаше да си свърши работата добре, а другото беше за онези, които имаха интерес от него. Зареди се с търпение и зачака, убеден, че рано или късно Милер ще се върне в хотела.
15.
Лекарят огледа Милер от горе до долу със зле прикрита враждебност. Младежът искрено ненавиждаше белите ризи и вратовръзките и ги избягваше винаги когато това беше възможно. Сега носеше бяло поло с висока яка, върху което беше нахлузил дебел вълнен пуловер. Над всичко това беше облякъл черен блейзър. Но изражението на доктора недвусмислено говореше, че според него най-подходящото облекло за посещение в болница е именно бялата риза и вратовръзката.
— Нейният племенник ли? — изненадано повтори той. — Странно, но за пръв път чувам фройлайн Вендел да има племенник…
— Май съм единственият й роднина — каза Милер. — Щях да дойда много по-рано, ако знаех какво е състоянието на леля ми… Но разбрах за него едва тази сутрин от хер Винцер, който ме помоли да я видя.
— По това време хер Винцер обикновено е тук — отбеляза докторът.
— Доколкото разбрах, му се е наложило спешно да замине — спокойно отвърна Милер. — Поне така ми каза по телефона тази сутрин. Каза, че му се налага да замине за няколко дни, и ме помоли да дойда вместо него.
— Заминал ли е? Чудно, много чудно. — Докторът се поколеба за момент, после добави: — Бихте ли ме извинили за момент?
Милер го проследи с очи как излиза от преддверието, в което разговаряха, и се насочва към малката стаичка в дъното. През отворената врата долетяха откъслеци от телефонния му разговор с дома на Винцер.
— Наистина ли е заминал? Тази сутрин, така ли?… За няколко дни? О, благодаря, госпожице… Не, не, просто исках да зная дали ще идва на посещение тази сутрин…
Докторът затвори телефона и се върна при Милер.
— Странно — промърмори той. — Хер Винцер е точен като часовник, откакто фройлайн Вендел постъпи при нас. Страшно е привързан към нея, всеки ден е тук… Но ако иска да я види още веднъж, той ще трябва да побърза. Животът й се крепи на косъм, знаете…
— Същото ми каза и той — направи тъжна физиономия Милер. — Бедната ми леличка!
— Вие, разбира се, имате право на кратка визита в качеството си на роднина. Но искам да ви предупредя, че тя едва ли ще бъде на себе си, затова бъдете кратък. Моля, последвайте ме.
Минаха през няколко коридора на ниската постройка, която някога явно е била частен дом, после спряха пред една врата.
— Тук е — каза онзи и побутна Милер към открехнатата врата, която внимателно затвори подире чу. Милер чу как стъпките му заглъхват по тихия коридор.
Стаята тънеше в полумрак и докато очите му свикнат на проникващата през спуснатите завеси мъждива светлина, Милер не можа да забележи жената, чието тяло едва-едва издуваше завивките. Няколко възглавници бяха подложени под главата и раменете й, но лицето и болничната й роба бяха толкова бледи, че почти се сливаха с белите чаршафи. Очите на жената бяха затворени. Милер не хранеше особени надежди, че ще може да измъкне от нея нещо във връзка с убежището на фалшификатора.
— Фройлайн Вендел — прошепна той.
Клепачите леко потрепнаха и очите й се отвориха.
Гледаше го без всякакъв израз и той се усъмни дали изобщо го вижда. След това очите се затвориха, а устните й зашепнаха несвързани слова. Той се наведе над нея, за да ги чуе по-добре.
Твърде малко от тях имаха някакъв смисъл. Различи името Розенхайм — едно Малко селце в Бавария, вероятно родното й място. После нещо като „всички облечени в бяло, красиви, ох, колко красиви“, последвано от безсмислено бръщолевене.
Милер се наведе още по-ниско и попита:
— Чувате ли ме, фройлайн Вендел?
Умиращата жена продължаваше да мърмори под носа си:
— Всеки носи молитвеник и китка… всички са в бяло, толкова са невинни…