— Старецът си е водил дневник. Всъщност той не е бил толкова стар — само на петдесет и шест години. Изглежда, си е записвал всичко още от ония години, а написаното е криел в партенките си. След войната е подредил и систематизирал събраните факти. И се е получил дневник.
— Къде го намери? — попита Милер и с нарастващ интерес хвърли поглед към дневника.
— До трупа. Просто го взех и занесох у дома. Снощи го прочетох.
— Ужасни неща ли има вътре? — настоятелно попита Милер, без да отмества поглед от очите на стария си съученик.
— Ужасни. Никога не съм си представял, че са се вършили такива неща!
— И защо ми го носиш?
Бранд смутено сви рамене.
— Помислих си, че можеш да направиш нещо…
— На кого сега принадлежи този дневник?
— Погледнато технически, той е собственост на наследниците на Таубер. Но ние едва ли ще ги открием някога. Следователно остава на разположение на полицията… поне така предполагам. Но те ще го пратят в архива, и край. Можеш да го задържиш, ако искаш. Само не казвай, че аз съм ти го дал. Не искам да си имам неприятности в службата…
Милер плати и двамата излязоха на улицата.
— Добре, ще го взема да го прочета — каза той. — Но не обещавам, че от това непременно ще излезе нещо. Може би ще успея да направя материал за някое списание, може би не…
— Ти си едно цинично копеле — усмихна се криво Бранд.
— Не е така — възрази Милер. — Аз просто живея с настоящето, като повечето хора. Ами ти? Мислех си, че след десет години в полицията си се превърнал в едно обикновено загрубяло ченге, но се оказва, че това тук здравата те е разтърсило. Така ли е?
Бранд хвърли мрачен поглед към пакета под мишницата на Милер и бавно кимна с глава.
— Прав си, така е. Никога не бях си представял, че нещата могат да бъдат толкова ужасни. Между другото не всичко вътре се отнася до миналото. Историята е свършила тук, в Хамбург. Снощи. Довиждане, Петер.
Детективът се обърна и си тръгна, без да подозира колко погрешно ще се окаже последното му заключение.
2.
Малко след три Петер Милер се прибра у дома. Хвърли пакета на масата във всекидневната и отиде в кухнята да свари една голяма кана с кафе.
По-късно постави чашата с черна течност до облегалката на любимото си кресло, отпусна се в него и запали цигара. Дневникът беше всъщност една обикновена папка с пружинка, закрепена между твърдите винилови корици. Тя даваше възможност да се вадят или прибавят произволно количество листове. Вътре бяха закрепени сто и петдесет написани на машина страници. Използваната машина явно е била много стара, тъй като някои букви изскачаха от редовете, а други бяха бледи и едва различими. Основното количество листове очевидно бяха писани преди години или в продължение на години и това ясно личеше от пожълтялата хартия. Но в началото и в края имаше няколко нови листа, явно писани съвсем наскоро. Те представляваха нещо като пролог и епилог на записките. Бърза проверка на датите показа, че както предговорът, така и епилогът бяха писани на 21 ноември — само преди два дни. Милер предположи, че човекът ги е написал, след като е взел решението да сложи край на живота си.
Беглият поглед върху първата страница предизвика неподправената му изненада. Беше написана на ясен и точен немски език — нещо, което показваше, че авторът е бил културен и високообразован човек. Върху външната страна на корицата беше залепен бял етикет, предпазен от парче прозрачен целофан. Върху него с черно мастило и големи печатни букви беше написано: „Дневникът на Соломон Таубер“.
Милер се настани удобно в креслото, разтвори папката и потъна в четене.
Казвам се Соломон Таубер, евреин съм и скоро ще напусна този свят. Реших да сложа край на живота си, защото той вече няма стойност за никого и няма какво друго да направя. Всичко, което се опитах да направя със своя живот, се оказа безплодно и напразно. Защото злото, с което се сблъсках в живота, оцеля и процъфтява, а доброто отдавна е покрито от праха на забравата. Приятелите ми — онези невинни страдалци и жертви, отдавна са мъртви, а наоколо виждам единствено лицата на техните убийци. Виждам ги всеки ден. Нощем обаче пред очите ми изплува образът на моята съпруга Естер, която отдавна е мъртва. Аз самият останах жив дълго само защото бях решил да свърша на всяка цена една работа, да присъствам на нейния справедлив финал. Но вече зная, че това никога няма да стане.
Не изпитвам нито омраза, нито обида към германския народ. Всъщност народът никога не може да бъде лош — такива са само отделните индивиди. Прав е английският философ Бърк, като казва: „Не познавам начин, по който бих могъл да осъдя цяла нация.“ Колективната вина не може да съществува. Още в Библията се разказва как Бог поискал да унищожи Содом и Гомор, тъй като там живеели обзети от злото хора. Искал да ги унищожи заедно с жените и децата, но изведнъж открил, че сред тях живее и един праведник. Бог без колебание го пощадил. Следователно вината е толкова индивидуална, колкото и избавлението.