Милер се намръщи от усилието да проумее нещо и изведнъж му просветна. Изпаднала в делириум, жената правеше опит да си припомни своето първо причастие. И тя като него трябва да е била католичка някога…
— Можете ли да ме чувате, фройлайн Вендел? — повтори въпроса си той без особени надежди.
Очите й отново се отвориха, но този път в тях имаше живец. Пробягаха по бялата яка на полото му и черните дрехи над него, а после отново се затвориха. Мършавото тяло конвулсивно се загърчи под завивките. Милер се уплаши и понечи да извика доктора. После видя как две самотни сълзи бавно набъбнаха изпод спуснатите клепачи и още по-бавно се търкулнаха надолу по хлътналите бузи. Жената плачеше.
Отпусната върху завивките, ръката и бавно пропълзя към ръката на Милер — същата, на която се подпираше, докато се навеждаше към нея. Пръстите й се обвиха около китката му с изненадваща сила — вероятно това беше силата на отчаянието. Милер се готвеше да се дръпне и да си върви, тъй като вече беше убеден, че едва ли ще получи от нея някаква информация за Клаус Винцер. В този момент от устата и се отрониха няколко съвсем ясни слова:
— Благословете ме, отче — прошепна тя. — Благословете грешницата…
Няколко секунди младежът я гледа с неразбиращ поглед, после сведе очи към облеклото си и изведнъж разбра, че на слабата светлина на стаята жената го е взела за свещеник. В продължение на две дълги минути се колебаеше. Питаше се дали да зареже всичко и да се върне в Хамбург, или пък да рискува собствената си душа, като направи последен опит да открие Едуард Рошман с помощта на фалшификатора. Накрая въздъхна и се наведе над леглото на умиращата.
— Готов съм да чуя вашата изповед, дете мое — каза той.
И тя започна да говори. Уморено и монотонно потече историята на един объркан живот. Родила се сред полята и горите на Бавария. Спомни си годината на раждане — 1910-а, спомни си как баща й заминал да се бие в Първата световна война, а след примирието от 1918 година се върнал у дома — отчаян и разгневен на берлинските управници, подписали капитулацията. Спомни си политическите размирици в началото на двадесетте години, когато предводителят на мюнхенските тълпи Адолф Хитлер направил опит да свали правителството. Баща й се присъединил към партията на този човек, а когато тя станала на двадесет и три, някогашният уличен побойник вече завзел властта в Германия. Последвали летните лагери, организирани от Съюза на германските девойки, секретарската работа при гаулайтера на Бавария, танците с красивите руси младежи, облечени в черни униформи…
Но тя растяла грозна — дълга като върлина, кльощава, с конско лице и мустачки над горната устна… Когато наближила тридесетте, вече знаела, че едва ли ще се омъжи като останалите момичета в родното село с тази мазна, сплетена на кок коса, с тези груби дрехи и грозни ниски обувки. През 1939 година вече се превърнала в добре обезпечена, но злобна и груба жена — точно такава, каквато трябвало да бъде на новата си работа: надзирателка в лагера Равенсбрюк.
Вкопчила се в ръката на Милер, сякаш се страхуваше, че той ще скочи и ще избяга, отвратен от стаята, жената със сълзи на очи говореше за всички онези хора, които беше измъчвала и пребивала с камшик, за дните на власт и жестокост в лагера.
— А след войната? — меко, като истински изповедник попита Милер.
Години наред скитала. Зарязала есесовците, търсена от Съюзниците. Работела като миячка на чинии, спяла в бордеите на Армията на спасението. А през 1950 година срещнала Клаус Винцер. Живеел в един от хотелите на Оснабрюк, но искал да си купи къща в града. Тя пък работела като келнерка в ресторанта на неговия хотел. Дребният женствен човечец открил къщата, която му трябвала, а след това я поканил да работи при него.
— Това ли е всичко? — попита Милер, когато жената млъкна.
— Да, отче.
— Дете мое, аз не мога да опростя греховете ви, без да зная какви са те…
— Това е всичко, отче — повтори жената.
Милер си пое дълбоко дъх и подхвърли:
— А фалшивите паспорти? Онези, с които вашият господар снабдяваше бягащите есесовци?
Тя не отговори и Милер се уплаши да не би отново да е изгубила съзнание. Но след известно време посинелите й устни отново се раздвижиха:
— Вие знаете за това, отче?
— Зная, дете мое.
— Не съм ги правила аз.
— Но вие сте знаели за тях, знаели сте какво върши Клаус Винцер.
— Знаех — прошепна едва доловимо тя.
— Той замина — каза Милер. — Изчезна завинаги.
— Не, Клаус не може да изчезне. Той никога няма да ме изостави, ще се върне.
— Знаете ли къде е отишъл?
— Не зная, отче.
— Помисли си, дете мое. Бил е принуден да избяга. Къде би могъл да се скрие?
— Не зная, отче — бавно се поклати върху възглавницата измъчената глава на жената. — Ако го заплашват, той ще използва папката… Казвал ми е, че ще го направи…
Милер потръпна, сведе поглед към умиращата, която уморено беше затворила очи, и тихо попита:
— Каква папка, дете мое?
Пет минути по-късно на вратата се почука, Милер дръпна ръката си и стана да си върви.
— Отче…
Гласът й беше отчаян и умолителен. Той се обърна и срещна погледа на пламтящите трескави очи.
— Благословете ме, отче! — помоли тя с дълбоко вълнение.
Милер въздъхна. Това беше смъртен грях и той изпита надеждата, че някой, където и да се намира той и който и да е той, ще може да го разбере. След това вдигна дясната си ръка и бавно прекръсти умиращата.
— В името на Отца и Сина, и Светия дух…
Жената въздъхна дълбоко и отново загуби съзнание.
Докторът го чакаше в коридора.
— Крайно време е наистина — укорително каза той.
Милер кимна.
— Да, тя заспа.
Докторът надникна в стаята, затвори вратата и го изпрати до входния вестибюл.
— Колко й остава? — попита го Милер.
— Трудно е да се каже. Два-три дни, не повече… Много съжалявам.
— Благодаря ви, че ми разрешихте да я видя — каза Милер. Докторът разтвори пред него входната врата. — О, и още нещо, докторе. В нашето семейство всички сме католици, тя поиска свещеник за последно причастие… Разбирате, нали?
— Да, естествено.
— Ще имате ли грижата?
— Разбира се — отвърна докторът. — Не знаех, благодаря ви, че ми казахте. Ще потърся свещеник още днес. Довиждане.