— Помисли си, дете мое. Бил е принуден да избяга. Къде би могъл да се скрие?
— Не зная, отче — бавно се поклати върху възглавницата измъчената глава на жената. — Ако го заплашват, той ще използва папката… Казвал ми е, че ще го направи…
Милер потръпна, сведе поглед към умиращата, която уморено беше затворила очи, и тихо попита:
— Каква папка, дете мое?
Пет минути по-късно на вратата се почука, Милер дръпна ръката си и стана да си върви.
— Отче…
Гласът й беше отчаян и умолителен. Той се обърна и срещна погледа на пламтящите трескави очи.
— Благословете ме, отче! — помоли тя с дълбоко вълнение.
Милер въздъхна. Това беше смъртен грях и той изпита надеждата, че някой, където и да се намира той и който и да е той, ще може да го разбере. След това вдигна дясната си ръка и бавно прекръсти умиращата.
— В името на Отца и Сина, и Светия дух…
Жената въздъхна дълбоко и отново загуби съзнание.
Докторът го чакаше в коридора.
— Крайно време е наистина — укорително каза той.
Милер кимна.
— Да, тя заспа.
Докторът надникна в стаята, затвори вратата и го изпрати до входния вестибюл.
— Колко й остава? — попита го Милер.
— Трудно е да се каже. Два-три дни, не повече… Много съжалявам.
— Благодаря ви, че ми разрешихте да я видя — каза Милер. Докторът разтвори пред него входната врата. — О, и още нещо, докторе. В нашето семейство всички сме католици, тя поиска свещеник за последно причастие… Разбирате, нали?
— Да, естествено.
— Ще имате ли грижата?
— Разбира се — отвърна докторът. — Не знаех, благодаря ви, че ми казахте. Ще потърся свещеник още днес. Довиждане.
Когато Милер се върна на площад „Теодор Хойс“ и паркира на двадесет метра от хотела, късният следобед вече преминаваше в сумрак. Прекоси платното и се качи в стаята си. Два етажа по-горе Макензен не пропусна да забележи завръщането на своята жертва. Пъхнал под мишница бомбата си, той влезе във фоайето, плати сметката си за предстоящата нощ, обяснявайки, че ще отпътува много рано на следващата сутрин, после излезе и отиде при колата си. Включи двигателя и я премести така, че да може да наблюдава както входа на хотела, така и паркирания наблизо ягуар. Настани се удобно на седалката и се приготви за ново дълго очакване.
Наоколо имаше все още твърде голямо оживление, за да може да се заеме с ягуара. А и Милер можеше да се появи от хотела всяка секунда. Беше решил, че ще се наложи да го ликвидира направо на аутобана, в случай че младежът си тръгне преди поставянето на бомбата. Тогава ще се погрижи и за куфарчето. Но ако остане да пренощува в хотела, убиецът ще има предостатъчно време да инсталира взривното устройство в късните нощни часове.
Опънал се на леглото в стаята си, Милер напразно се опитваше да си припомни едно име. Лицето беше пред очите му, но името се изплъзваше.
Беше се случило малко преди Коледа на 1961 година. Седнал на журналистическите банки в Хамбургския окръжен съд, Милер очакваше началото на едно дело, което го интересуваше. Това беше причината, поради която хвана и края на предишното. Подсъдимият беше дребен човечец, едва надничащ зад съдебната банка. Защитникът му молеше съда за снизходителност, изтъквайки, че идва Коледа, а човекът има жена и пет деца.
Милер си спомни, че за миг беше зърнал и умореното лице на съпругата, прикрила очите си с ръце; когато съдията изтъкна, че взема под внимание молбата на защитата и осъжда подсъдимия на минимален срок затвор — осемнадесет месеца. Обвинението беше окачествило този човечец като един от най-сръчните касоразбивачи на Хамбург.
Две седмици по-късно Милер седеше на Репербан и пиеше коледното си питие с един от хората, които го информираха за дейността на подземния свят. Беше тъпкан с пари, тъй като същия ден бе получил хонорара си за голям материал с цветни илюстрации. В далечния ъгъл на бара една жена търкаше пода с парцал. Оказа се, че е съпругата на онзи дребен касоразбивач, когото бяха осъдили две седмици по-рано. В изблик на щедрост, за която по-късно съжаляваше, Милер пъхна в джоба на престилката й банкнота от сто марки и си излезе.
А през януари получи писмо от хамбургския затвор. Беше толкова неграмотно написано, че смисълът му едва се разбираше. Вероятно жената беше научила името му от бармана и се бе похвалила на мъжа си. Крадецът беше писал до списание, за което Милер често работеше, и оттам му го препратиха.
„Драги хер Милер. Мойта жена ми писа какво сте направили точно навръх Коледа. Никога не съм ви виждал и не знам защо сте го направили, но ви благодаря от сърце. Вие сте истински благородник. С тези пари Дорис и децата изкараха празниците наистина добре. Ако мога да направя нещо за вас, просто ми се обадете. Искрено ваш…“