Но какво беше името под писмото? Копел? Да, май беше Копел… Виктор Копел. Молейки се на Бога онзи да не е пак в затвора, Милер извади малкото тефтерче, в което държеше имената и телефоните на своите информатори, постави апарата на коленете си и се зае да набира различни номера в Хамбург.
Откри Копел в седем и половина. В петъчната вечер той се оказа в някаква кръчма сред приятели и веселбата течеше с пълна сила. Дори по телефона се чуваше надутият до крайна степен мюзикбокс, от който се разнасяше „Искам да държа ръката ти“ на Бийтълс. През онази зима тази мелодия направо го беше влудила, тъй като навсякъде само нея свиреха. След известни усилия Копел си припомни кой е той. Спомни си и за подаръка, направен на Дорис преди две години. Явно вече беше на градус.
— Бяхте много любезен тогава, хер Милер, наистина много любезен…
— Вижте, в писмото си от затвора пишехте, че ще направите за мен всичко, което е по силите ви. Помните ли това?
— Да, помня — мрачно отвърна Копел.
— Е, сега се нуждая от известна помощ. Нищо особено. Ще ми помогнете ли? — попита Милер.
Онзи в Хамбург продължаваше да бъде угрижен.
— Не разполагам с кой знае колко, хер Милер…
— Не ви искам заем — прекъсна го Милер. — Обратното, искам да ви платя да ми свършите една работа. Съвсем дребна работа…
В гласа на Копел съвсем ясно се долови облекчението:
— О, сега разбирам. Къде се намирате?
Милер се зае да го инструктира.
— Отивате на гарата и вземате първия влак за Оснабрюк — нареди му той. — Ще ви чакам на перона. О, и още нещо — вземете си инструментите.
— Вижте какво, хер Милер — опъна се касоразбивачът, — никога не работя извън своя район. А Оснабрюк изобщо не го познавам…
Милер премина на хамбургски жаргон:
— Една малка разходка, Копел. Собственика го няма, къщата е съвсем празна. В касата има доста за теб. Всичко съм проверил, няма никаква опасност. За закуска си обратно в Хамбург с една дебела пачка и никой нищо няма да знае. Човекът ще отсъства цяла седмица, така че спокойно ще можеш да се разтовариш от стоката. А ченгетата ще си мислят, че някой местен хубавец е свършил цялата работа…
— Ами пари за билета?
— Ще ти ги дам, като дойдеш — успокои го Милер. — В девет вечерта от Хамбург тръгва влак за насам. Имаш на разположение цял час. Действай!
— Добре — въздъхна Копел. — Ще се кача на тоя влак.
Милер постави слушалката, после помоли хотелската телефонистка да го събуди в единадесет и се изтегна на леглото.
Отвън самотното бдение на Макензен продължаваше. Бе решил да започне работа по ягуара веднага след полунощ, ако, разбира се, Милер не излезе дотогава.
Но Милер се появи на вратата на хотела в единадесет и четвърт, прекоси площада и влезе в сградата на гарата. Озадачен, Макензен излезе от мерцедеса и се приближи до остъклената стена на чакалнята. Милер стоеше на перона и очевидно чакаше пристигането на някакъв влак.
— Кой влак пристига на този перон? — спря Макензен минаващия край него носач.
— За Мюнстер, единайсет трийсет и три — отвърна човекът.
„Защо ли му е притрябвало да пътува с влак, като си има кола“ — зачуди се Макензен. После бавно се върна в мерцедеса и възобнови дежурството си.
В единадесет и тридесет и пет всичко стана ясно. Милер се появи от изхода на чакалнята, придружен от някакъв дребен човечец, преметнал през рамо голям черен сак. Двамата оживено разговаряха. Макензен изруга. Най-малко от всичко на света му се искаше Милер да отпътува с още някого в колата си. Това усложняваше планираното убийство. Но за негово огромно облекчение двамата спряха едно такси и скочиха вътре. Реши да им даде двадесет минути аванс, след което да започне обработката на ягуара, който кротко почиваше само на двадесет метра от него.
В полунощ площадът съвсем опустя. Макензен се измъкна от колата си. В ръката му имаше малко фенерче във формата на писалка и три малки гаечни ключа. Изправи се до ягуара, хвърли поглед наоколо и бързо се шмугна под него.
Знаеше, че в мръсната лапавица върху паважа костюмът му ще се превърне за броени секунди в мокър парцал, но в момента това беше най-малката му грижа. Освети с фенерчето предницата и бързо откри ключалката, придържаща капака на двигателя. Изгуби двадесет минути да я преодолее, но накрая капакът отскочи два сантиметра нагоре с меко изщракване. За да го заключи отново след приключване на работата, щеше да бъде достатъчно само едно леко натискане. По този начин си спести насилване на вратата, което би му позволило да отвори капака отвътре.