Върна се при мерцедеса и извади бомбата. Знаеше, че човек, който се рови в мотора на колата си, едва ли ще привлече нечие внимание. Евентуалните минувачи ще приемат, че се рови в собствената си кола.
С помощта на лепенките и клещите експлозивът беше прикрепен непосредствено под шофьорската седалка. По този начин Милер, щеше да се намира само на няколко сантиметра от мястото на взрива. Ударния механизъм със стърчащите от него разноцветни жички Макензен внимателно спусна през пролуките край мотора, докато той меко шльопна на земята.
След това отново се мушна под шасито и внимателно разгледа предното окачване на светлината на фенерчето. След пет минути си избра подходящото място — една от кормилните щанги, към която здраво закрепи взривния механизъм. Разтворените стоманени челюсти, обвити с няколко пласта еластична гума и разделени от стъклото на електрическата крушка, той натика между двата дебели кръга на лявата пружина.
След като се увери, че механизмът няма да падне от обичайното за всяка кола леко полюшване, Макензен се измъкна навън.
Изправи се и започна да размишлява. Накрая се убеди, че бомбата действително ще избухне само когато колата се натъкне на някоя по-голяма дупка по пътя, а това непременно щеше да стане. Тогава от Милер и неговите разобличителни документи нямаше да остане нищо.
Убиецът събра провисналите кабели и ги натика в една от кухините на моторното отделение. Искаше да бъде сигурен, че те няма да се влачат по земята — нещо, което евентуално би довело до тяхното протъркване. Свършил и тази работа, той свали капака и леко го натисна. После се върна в мерцедеса, сви се на кълбо и задряма. Беше доволен от нощната си работа.
Милер нареди на шофьора да ги откара до Заар Плац. Там му плати и го освободи. По време на пътуването им Копел благоразумно държеше устата си затворена. Отвори я едва когато червените стоп-светлини на таксито се стопиха в мрака.
— Надявам се, че знаете какво правите, хер Милер — каза той. — Странно е да си върша работата в присъствието на репортер…
— Няма защо да се безпокоиш, Копел. Трябва ми папката с документи, която се намира в касата на въпросната къща. Аз вземам само нея, а ти — всичко останало, което е вътре. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, само заради вас… Хайде да вършим работа!
— Има и още нещо — въздъхна Милер. — В къщата живее една прислужница…
— Но нали ми казахте, че е празна? — изрази протеста си Копел. — Появи ли се — аз изчезвам! Хич не ми се мисли за разни груби варианти!
— Ще изчакаме, докато заспи.
Изминаха пеш километъра, който ги делеше от къщата на Винцер, огледаха се и хлътнаха в малката градинка пред нея. Избягвайки застланата с чакъл пътечка, двамата тръгнаха направо през тревата, прекосиха малката полянка и се мушнаха в рододендроновите храсти под широките прозорци на помещението, което по всяка вероятност беше кабинетът.
Придвижващ се пъргаво като малко животинче, Копел остави торбата с инструментите си на Милер и тръгна да обикаля къщата. Когато се върна, прошепна:
— В стаята на прислужницата още свети. Прозорецът й е отзад, точно под стряхата.
Цял час седяха неподвижно под сочните вечнозелени листа. Трепереха от студ, без да смеят дори да запушат. В един часа Копел отиде на нова проверка, след която съобщи, че светлината в стаята на момичето е угаснала.
Останаха неподвижни в продължение на цели деветдесет минути, преди Копел да стисне китката на Милер, да вземе сака си и да мине на пръсти през осветената от луната полянка, за да се добере до прозорците на кабинета. Някъде далеч пролая куче, после изсвистяха гумите на закъснял автомобилист.
За тяхно щастие луната все още осветяваше противоположната страна на къщата и прозорците на кабинета тънеха в мрак. Копел щракна копчето на малкото фенерче и внимателно огледа рамката, обръщайки най-голямо внимание на дъската, която разделяше прозореца на две. Бравата беше здрава и сигурно закрепена, но алармена инсталация нямаше. Дребосъкът отвори сака си и измъкна от него ролка скоч, всмукваща гума на дървена дръжка, наподобяващ автоматична писалка елмаз и малко гумено чукче.
Със забележителна сръчност изряза едно идеално кръгче в стъклото непосредствено под бравичката. После за по-голяма сигурност залепи две дълги лепенки върху кръгчето и част от здравото стъкло. Притисна между тях всмукващата гума, която прилепна съвсем точно към изрязаната окръжност. Взе гуменото чукче и нанесе рязък удар върху стъклото, докато другата му ръка придържаше дръжката на всмукващата гума. След втория удар се разнесе тихо изщракване и стъкленият диск падна във вътрешността на стаята. И двамата притихнаха за момент, но къщата продължаваше да бъде съвсем тиха. Все още придържащ дръжката на всмукващата гума, към която беше залепен изрязаният диск, Копел отлепи двете лепенки с едно-единствено рязко движение. После хвърли поглед във вътрешността на помещението, забеляза, че подът е покрит с дебел килим, и с ловко завъртане на китката хвърли върху него стъкленото кръгче заедно със залепената за него гума. Не се чу абсолютно нищо.