Копел бръкна в направения отвор, завъртя бравичката и бавно вдигна долната част на прозореца. Прехвърли се през него с лекотата на летяща муха, следван от доста по-тромавия Милер. За разлика от добре осветената полянка навън, стаята беше абсолютно тъмна. Но това, изглежда, не представляваше никакъв проблем за Копел.
— Не мърдай! — просъска на Милер той, после спокойно затвори прозореца и дръпна завесата. Тръгна през помещението, заобикаляйки сякаш с шесто чувство всички мебели, които се изпречваха на пътя му. Запали малкото фенерче едва след като затвори вратата към коридора.
Лъчът му бързо обиколи стаята, осветявайки за миг писалището, телефона, лавицата с книги по протежение на цялата стена, дълбокото и удобно кресло. Накрая се задържа върху камината, изградена от няколко реда червени огнеупорни тухли. В следващия миг дребното човече се озова до рамото на Милер.
— Това трябва да е кабинетът, приятел. В къща като тази не може да има друга стая с подобна камина. Къде е лостът за зидарията?
— Не зная — прошепна Милер, неволно подражавайки на тихото мърморене на крадеца, който с цената на горчивия опит бе разбрал, че страничното ухо го улавя много по-трудно от шепота. — Сам трябва да разбереш това.
— Туйто! — ядоса се Копел. — Та това може да ми отнеме и сто години!
После накара Милер да седне в креслото и го предупреди в никакъв случай да не сваля от ръцете си плетените шофьорски ръкавици. След това взе сака си и се приближи до камината. Нахлузи на челото си превръзка със специален отвор и пъхна в него тънкото, наподобяващо писалка фенерче. Чувствителните му пръсти се заеха да опипват зидарията, търсейки издатини и вдлъбнатини по тухлите и свързващата ги мазилка от бял хоросан. Изследва цялото пространство, сетне извади един нож с тънко острие и започна отново. Но този път се интересуваше единствено от малките цепнатини в зидарията. Точно в три и половина откри тайния отвор.
Острието на ножа потъна в едва забележима цепнатина между две от тухлите и в помещението се разнесе тихо изщракване. Част от облицованата с тухли стена — приблизително метър на метър, бавно се плъзна напред. Беше изградена толкова майсторски, че човек с невъоръжено око едва ли би открил къде този квадрат се съединява с истинската стена.
Копел дръпна вратичката, прикрепена на безшумни стоманени панти. Всъщност това беше стоманена рамка, запълнена с огнеупорни тухли. Тънкият лъч на фенерчето освети вратата на неголяма каса.
Без да отмества лъча, Копел измъкна от сака си стетоскоп и внимателно го нахлузи на ушите си. Цели пет минути гледа, без да помръдне шифрованата ключалка, след което внимателно залепи стетоскопа до мястото, което според него криеше механизма с комбинациите. Бавно завъртя първия кръг.
Седнал неподвижно на три метра зад него, Милер наблюдаваше действията му с нарастващо безпокойство. За разлика от него Копел беше невъзмутим като сфинкс, напълно погълнат от работата си. И двамата знаеха, че едва ли някой ще се сети да провери кабинета, докато седят вътре напълно безшумно. Опасният етап беше проникването в къщата, търсенето на кабинета и измъкването обратно навън.
Четиридесет минути по-късно щракна и последната цифра на шифровата комбинация. Копел нежно отвори вратичката на сейфа и се извърна към Милер с тържествуващо изражение на лицето. Лъчът на фенерчето му пробяга по масата, върху която имаше два тежки сребърни свещника и стара кутия за енфие.
Без да проговори нито дума, Милер стана и се приближи. Отмести фенерчето от главата на Копел и освети вътрешността на сейфа. Измъкна отвътре няколко пачки с банкноти и ги подаде на касоразбивача, който доволно подсвирна.
Горното отделение беше заето от една-единствена вещ — дебел плик от кафява хартия. Милер го извади и набързо прегледа съдържанието му. Вътре имаше около четиридесет луксозни картонени листа, всеки от които съдържаше снимка и десетина реда, написани на машина. Стигнал до осемнадесетия от тях, младежът развълнувано спря и викна:
— Господи, Боже мой!
— Тихо! — разтревожено измърмори Копел. Милер му подаде фенерчето, затвори папката с картоните и сподавено нареди: