— Готово, заключвай!
Копел притисна вратичката и завъртя цифрите на ключалките. Постави ги точно на местата, които заемаха преди отварянето. Свършил с тази деликатна операция, той леко натисна тухленото прикритие и то меко щракна в леглото си.
Пачките натъпка в джобовете си. Те представляваха възнаграждението на Винцер за изготвянето на последните четири паспорта. На минаване край масата прибра двата сребърни свещника и античната кутия за енфие. После угаси фенерчето, хвана Милер за ръката и го поведе към прозореца. Дръпна завесите и внимателно огледа пространството пред къщата. Полянката беше все така пуста, а луната бе потънала в облаците. Копел вдигна рамката на прозореца, скочи леко навън и се спря да изчака Милер. Спусна прозореца зад него и се насочи към храсталака. Милер пъхна папката под полото си и го последва.
Придържайки се към храстите, те скоро се озоваха до градинската портичка. В следващия миг бяха вече на улицата. Милер неволно ускори крачка.
— Вървете бавно — посъветва го Копел, без повече да снижава гласа си. — Просто вървете и разговаряйте, сякаш се връщаме от някакъв празник…
До железопътната гара имаше не по-малко от пет километра. Когато стигнаха, вече минаваше пет часът сутринта. Макар и да беше събота, по улиците тук-там се мяркаха хора. Работливите германци не признаваха дори празниците. Излязоха на перона. По целия път никой не им беше обърнал внимание.
Първият влак за Хамбург потегляше едва в седем. Копел заяви, че ще го изчака в бюфета, където с удоволствие ще стопли вътрешностите си с едно кафе и двойна чаша ракия.
— Свършихме екстра работица, хер Милер! — изрази задоволството си той. — Надявам се, че намерихте това, което ви трябваше.
— Намерих го — кимна Милер.
— Чудесно! — усмихна се дребничкият крадец. — Тогава сбогом, хер Милер!
С тези думи той кимна и бавно тръгна към бюфета на гарата. Милер се обърна и се насочи към хотела си. От задната седалка на паркирания сред площада сив мерцедес внимателно го следяха две зачервени от безсъние очи.
Беше твърде рано за проверките, които възнамеряваше да направи, затова той помоли да го събудят в девет и половина, разрешавайки си три часа сън.
Точно в определеното време телефонът рязко започна да дрънчи. Милер се протегна, поръча си кафе и кифли, които пристигнаха точно когато привършваше с ободряващия горещ душ. Седна на масата, отпи глътка кафе и разтвори папката.
Познаваше половин дузина от лицата в нея, но имената им не му говореха нищо. Но в случаи като тези имената едва ли имаха някакво значение.
Стигна до картона, обозначен под номер 18. Човекът на снимката беше по-възрастен, със значително по-дълга коса и тънки мустачки върху горната устна. Но ушите — тази най-характерна и най-индивидуална част от главата на всеки човек, която, кой знае защо, е и най-слабо изследвана — несъмнено бяха същите. Същите бяха и тесните ноздри, наклонът на челото, бледите воднисти очи…
Името беше едно от най-често срещаните в Германия, ето защо Милер обърна внимание преди всичко на адреса. Съдейки по пощенския код, той трябваше да бъде някъде в центъра на посочения град, най-вероятно апартамент.
Точно в десет набра номера на служба „Телефонни справки“ в града, който беше записан върху луксозния картон. Помоли за телефона на домоуправителя на блока, посочен на споменатия адрес. Беше риск, но този път напълно оправдан. На този адрес наистина имаше блок с апартаменти, при това луксозни и скъпи.
Позвъни на домоуправителя — всъщност един обикновен портиер, но надут и самоуверен като пуяк. Обясни му, че от дълго време звъни на един от живеещите в блока, но никой не отговаря. А това било много странно, тъй като точно в този час трябвало да се чуят по важна работа. Дали многоуважаемият господин домоуправител би могъл да помогне с нещо? Да не би телефонът горе да е изключен?
Поласканият портиер прояви изключителна любезност. Хер директорът вероятно е в своята фабрика или пък в планинската си вила.
— Коя фабрика?
— В неговата, разбира се. Фабриката за производство на радиоприемници.
— Господи, колко съм разсеян! — възкликна Милер. — Разбира се, разбира се, благодаря ви много!
От „Справки“ взе номера на фабриката и заизбира цифрите. Момичето, което вдигна слушалката, го прехвърли на секретарката на шефа. Оказа се, че хер директорът е на планинската си вила и ще бъде на работното си място в понеделник сутринта. Не, не може да му даде телефона на вилата, това са личните нареждания на хер директора. Милер благодари и затвори.