Човекът, от когото в крайна сметка се сдоби с номера и адреса на вилата, беше икономически кореспондент на един от големите хамбургски ежедневници, отдавнашен негов информатор. Той откри тези данни в личното си тефтерче.
Записал си внимателно новото име и адрес на Рошман, Милер се облегна назад и втренчи поглед в снимката му. Едва сега си спомни, че и преди беше имал случай да се натъкне на това име — име на известен рурски индустриалец, чиито радиоприемници се срещаха във всеки голям магазин. След това разтвори картата на Германия и откри мястото на частното имение, по-скоро областта, в която се намираше то.
Малко след дванадесет събра багажа си и слезе във фоайето да си уреди сметката. После почувства, че е гладен като вълк, и влезе в хотелския ресторант, носейки само куфарчето със себе си. Поръча си един огромен стек.
Докато се хранеше, реши, че ще измине последната част от своето дълго пътешествие още днес следобед, а утре сутринта ще се изправи очи в очи със своята жертва. Сред книжата му продължаваше да лежи листчето с телефона на онзи юрист от „Комисия Ц“ в Лудвигсбург. Можеше да позвъни още сега, но вече беше решил, че първо трябва да се срещне с Рошман, а едва след това ще вземе необходимите за задържането му мерки. Страхуваше се, че адвокатът може би няма да си е у дома в съботната вечер. По-добре да му позвъни в неделя сутринта и да му поиска взвод полицаи, които да бъдат на негово разположение в разстояние на тридесет минути.
Когато най-накрая излезе от хотела, намести куфара в багажника, а куфарчето подхвърли на седалката до себе си, вече минаваше два часът.
Изобщо не забеляза мерцедеса, който го проследи до покрайнините на Оснабрюк. Шофьорът на сивата кола се придържаше на доста голямо разстояние зад него, докато ягуарът стъпи на аутобана и се понесе на юг. Уверил се, че Милер няма намерение да се отклонява от главната пътна артерия, Макензен сви в първото отклонение и се върна в града.
Набра номера на Верволф от първата крайпътна кабина.
— Потегли — съобщи в слушалката убиецът. — Подкара на юг като бесен.
— Придружава ли го твоето уредче?
— Разбира се — ухили се Макензен. — Здраво закрепено на предната пружина откъм неговата страна… След петдесетина километра от него ще остане само пюре от месо и ламарина, което никой няма да бъде в състояние да идентифицира!
— Отлично! — измърка в слушалката човекът от Нюрнберг. — Сигурно си изтощен, скъпи мой камерад! Сега можеш да се върнеш в града и хубавичко да се наспиш.
Макензен не чакаше втора покана. Не беше спал като хората от сряда вечерта.
Милер измина споменатите петдесетина километра, после още два пъти по толкова. Защото Макензен не беше предвидил една незначителна подробност. Ако ударният му механизъм беше прикрепен в пружините на някоя меко возеща европейска кола, той положително би се задействал в определеното време. Но ягуарът беше спортна машина, произведена в Англия и оборудвана с далеч по-твърдо окачване. Докато фучеше с пълна скорост към Франкфурт, тежката кола едва-едва се поклащаше върху дебелите си предни пружини, разположени непосредствено над колелата. Малката електрическа крушка между стоманените пръстени на взривния механизъм се счупи почти веднага, но заредените с електричество назъбени краища все не успяваха да се докоснат. Доближаваха се на милиметър една до друга на някои по-неравни участъци от пътя, но после твърдите пружини отново ги раздалечаваха.
Без да има представа, че се намира на косъм от смъртта, Милер профуча край Мюнстер, Дортмунд, Вецлар и Бад Хомбург и след по-малко от три часа вече навлизаше в околовръстния пръстен около Франкфурт. Там смени посоката и пое към Кьонигщайн — град, зад който се простираха девствените и отрупани със сняг гори на планината Таунус.
16.
Когато ягуарът навлезе в малкото градче, сгушено в полите на планината и известно на света със своите многобройни минерални извори, вече се беше стъмнило. Кратка справка с картата увери Милер, че е на прав път, и след около тридесет километра ще стигне имението, за което се беше запътил. Реши да спре и да си потърси място за пренощуване.
На север се издигаше планината — спокойна и величествена под дебелия пласт сняг, засипал скали и гори на километри наоколо. В подножието й се виеше пътят за Лимбург, който изчезваше в безкрайната белота на зимата. Осветлението на главната улица хвърляше неясни отблясъци върху полусрутените стени на издигащия се над градчето древен замък — някогашен дом и крепост на владетеля на областта Фалкенщайн. Небето беше ясно, но леденият вятър подсказваше, че през нощта може да се очаква нов обилен снеговалеж.