На мястото, където се пресичаха Хаупт Щрасе и Франкфурт Щрасе, блестяха светлините на хотел „Парк“. Милер влезе и поиска стая. В едно градче, което дължи известността си единствено на минералните извори, ледените лечебни води едва ли могат да бъдат привлекателни през февруари така, както са през летните месеци. На практика хотелът беше съвсем празен.
Портиерът му показа къде да паркира — малък открит гараж в задния двор, заобиколен от всички страни с гъст храсталак. Милер взе един душ и излезе да хапне. Избра си „Грюнебаум“ — една от десетината стари, изградени от неодялани греди кръчми, с които разполагаше градчето. И тя, подобно на повечето свои посестрими, беше разположена на Хаупт Щрасе.
Още докато се хранеше, беше обзет от силно безпокойство. Вдигайки чашата с вино, той забеляза, че ръцете му потреперват. Една от причините за това състояние несъмнено се дължеше на преумората и липсата на сън през последните четири дни, през които беше дремвал само когато му позволяваха обстоятелствата. Друга — неизбежната реакция, появила се доста след успешната взломна кражба, осъществена съвместно с Копел, а трета — чувството на смайване, което изпита от невероятния си късмет, след като се беше подчинил на онзи непонятен импулс, накарал го да се върне още веднъж в дома на Винцер и да се заинтересува кой се е грижил за него през всичките тези години.
Знаеше обаче и нещо друго — основна причина за нервната му криза беше усещането за скорошен край на тази невероятна авантюра, за момента, в който ще се изправи лице в лице с омразния престъпник, когото беше открил след толкова много усилия. Но това усещане беше примесено и със страх — добре съзнаваше, че и в последния момент можеше да се случи всичко.
Мислите му се върнаха към онзи неизвестен доктор, който го беше открил в хотела на Бад Годесберг, за да го предупреди да стои настрана от камерадите, после си спомни думите на преследвача на нацисти, евреина от Виена: „Бъдете предпазлив, тези хора могат да бъдат опасни.“ Прехвърляйки в съзнанието си всички премеждия, Милер си зададе един напълно логичен въпрос: защо още не са го нападнали? Знаеха името му много добре — случката в хотел „Дрезден“ ясно доказваше това. А инцидентът с Байер в Щутгарт разбиваше на пух и прах цялата легенда, изградена с толкова труд, за внедряването му в ОДЕССА под името Колб. И въпреки всичко все още никой не беше направил опит да му попречи. В едно беше сигурен — те все още не подозираха колко далеч е стигнал в своите разследвания. Може би са изгубили следите му, а може би просто са го оставили на мира, убедени, че след изчезването на фалшификатора той ще се върти в един омагьосан кръг.
А в това време разполагаше с картотеката — тайното и страшно оръжие на Винцер, което положително щеше да се превърне в най-голямата вестникарска сензация на Германия за последните десет години. При тази мисъл неволно се усмихна, а минаващата край него келнерка помисли, че усмивката е предназначена за нея, и на връщане кокетно завъртя задника си. Милер пък си помисли за Зиги. Не беше чувал гласа й, откакто й беше телефонирал от Виена, а последното си писмо й изпрати преди повече от шест седмици — в началото на януари. Изведнъж му се прииска тя да е до него.
„Странно как мъжете винаги изпитват нужда от жена, когато са изплашени“ — помисли си той. Беше принуден да си признае, че в този момент наистина е изплашен. Отчасти от това, което беше разкрил, отчасти от онзи хладнокръвен убиец там горе, в планината, който още не подозираше за съществуването му.
Разгони мрачните мисли с рязко разтърсване на главата и си поръча още една половинка вино. Сега не беше време за меланхолични настроения. Оформяше се най-фантастичният репортерски удар в живота му, а край него трябваше да уреди и някои лични сметки.
Отпи глътка вино и се зае да обмисля непосредствените задачи. Ще се изправи срещу убиеца едва след като се свърже с юриста в Лудвигсбург. Тридесет минути след началото на срещата в планинското имение там ще пристигне полицейска камионетка и Рошман ще бъде закаран в затвора. После ще дойде ред на съдебния процес, на който есесовецът ще получи в най-добрия случай доживотна присъда. Ако Милер беше от по-решителните хора, той несъмнено би ликвидирал със собствените си ръце „Касапина на Рига“.
Докато мислеше за всичко това, той изведнъж осъзна един прост, но важен факт — не разполагаше с никакво оръжие. Ами ако Рошман има охрана? Дали наистина ще бъде толкова сигурен в прикритието на новата си самоличност, за да бъде сам? Или пък ще си държи подръка някой здравеняк, който да се грижи за неговата безопасност?