Преди много години, още като войник, Милер се беше сдобил с чифт белезници, откраднати от негов колега, когото бяха вкарали в ареста поради закъснение от градски отпуск. Уплашен да не ги намерят сред вещите му, този войник ги беше подарил на Милер, а той пък ги запази просто като спомен от една буйна войнишка веселба. Сега те кротко си лежаха на дъното на един скрин в хамбургското му жилище.
Разполагаше и с оръжие — един малък автоматичен „Зауер“, който навремето беше купил съвсем легално. Тогава, в началото на 1960 година, се беше заловил да разкрие бандата на Малкия Паули, която се занимаваше с нелегална търговия с наркотици, и лично шефът й се бе заканил да го очисти. Но и пистолетът беше в Хамбург, заключен в едно от чекмеджетата на писалището му.
Леко замаян от виното, преди което беше погълнал и един двоен коняк, Милер се изправи, плати сметката си и тръгна към хотела. Канеше се да влезе и да поръча няколко телефонни разговора, когато забеляза, че до входа на сградата има две телефонни кабини. Реши, че е по-сигурно да използва някоя от тях.
Вече минаваше десет, затова потърси Зиги направо в кабарето, в което работеше. Наложи му се да крещи, за да бъде чут отсреща в салона, в който свиреше оркестър.
Милер прекъсна потока от въпроси, с който го заля момичето — къде е бил, защо не се е обадил, къде се намира сега, — и кратко й обясни от какво се нуждае в този момент. Тя започна да му обяснява, че е невъзможно да напусне работа в момент като този, но изведнъж млъкна, безпогрешно доловила, че работата е сериозна.
— Добре ли си? — викна в слушалката Зиги.
— Добре съм — отвърна Милер. — Но имам нужда от твоята помощ. Моля те, скъпа, не ми отказвай! Само тази вечер недей, моля те!
Настъпи пауза, след която тя простичко промълви:
— Идвам. Ще кажа, че е спешен случай… Нещо в семейството.
— Имаш ли достатъчно пари да вземеш кола под наем?
Той й даде адреса на една фирма за коли под наем, която работеше двадесет и четири часа в денонощието и до услугите на която често беше прибягвал. Настоя да каже името му на собственика й, тъй като двамата бяха добри познати.
— Колко далеч е това? — заитересува се Зиги.
— Петстотин километра от Хамбург. Можеш да ги изминеш за пет часа, от този момент — шест. Ще бъдеш тук около пет сутринта. Не забравяй да вземеш онези неща.
— Добре, чакай ме — каза тя. После помълча и добави: — Петер, мили…
— Какво?
— Страх ли те е от нещо?
Тромпетите в заведението отново подеха своя вой, а монетите му от по една марка свършиха.
— Да — кратко отвърна Милер секунда преди линията да бъде прекъсната.
Влезе във фоайето и помоли администратора да му намери един голям плик. След като се рови в продължение на няколко минути под гишето си, човекът му подаде точно това, от което имаше нужда — обемист плик от твърда кафява хартия. Милер изкупи почти целия му запас от марки, тъй като искаше да изпрати писмото си препоръчано, а в хотела разполагаха само с марки, които обикновено се лепят върху пощенски картички. Почти цялата лицева страна на плика се покри от тях.
Накрая извади от куфарчето си чист лист и върху него кратко и ясно описа съдържанието на документите в пратката. След това пъхна в плика бележката, досието на Винцер и една от снимките и внимателно го запечата. Другата снимка пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Запечатаният плик и дневникът на Таубер бяха върнати в куфарчето, а то — пъхнато под леглото.
Винаги си носеше едно малко плоско шише с коняк. Извади го от чантата и си наля една доза в чашата за миене на зъби, поставена над умивалника. Пак забеляза, че ръцете му треперят. Надяваше се, че неразреденият спирт ще свърши своето и ще ги успокои. После легна на широкото легло и задряма със замаяна глава.
Раздразнен и неспокоен, Йозеф крачеше напред-назад из мюнхенското подземие. Седнали зад широката маса, Леон и Моти не вдигаха очи от дланите си. Бяха изминали четиридесет и осем часа, откакто се получи телеграмата от Тел Авив.
Опитите им да открият Милер не бяха дали никакъв резултат. Обадиха се на Алфред Остер и го помолиха да отиде до обществения паркинг в Байройт. Той установи, че колата на Милер я няма там.
— Видят ли ягуара, веднага ще им стане ясно, че този човек не е никакъв бременски хлебопекар — изръмжа Йозеф. — Дори хич да нямат хабер, че собственикът му се казва Петер Милер!
Малко по-късно позвъни един от сътрудниците на Леон в Щутгарт и съобщи, че полицията търси човек с описанието на Милер във връзка с убийството на някой си Байер, открит в една хотелска стая. Описанието беше прекалено точно, за да се хранят някакви илюзии. Търсеният младеж несъмнено беше Петер Милер, прикриващ се под самоличността на Ролф Гюнтер Колб. За щастие името в хотелския регистър не беше нито едното, нито другото, а никъде в съобщението не се споменаваше за някаква черна спортна кола.