— Добре, че се е сетил да се регистрира под измислено име — каза Леон.
— Това е съвсем естествено за ролята на Колб, с която се е нагърбил — добави Моти. — Нали Колб се крие от бременската полиция, която го търси за извършени през войната престъпления?
Всичко това беше обаче съвсем слаба утеха. След като щутгартската полиция не може да открие Милер, това едва ли ще може да стори и групата на Леон. Последният имаше съвсем основателни причини да се опасява, че до този момент най-близо до младежа са хората на ОДЕССА.
— Вероятно се е върнал към истинското си име, след като е разбрал, че убийството на Байер слага край на легендата Колб — разсъждаваше Леон. — А от това следва, че трябва да зареже всякакви по-нататъшни опити да открие Рошман, ако не е измъкнал нещо важно от този Байер.
— Защо, по дяволите, не се обажда? — нервно изръмжа Йозеф. — Нима този глупак наистина си мисли, че ще залови Рошман сам?
Моти деликатно се изкашля.
— Нека не забравяме, че той няма представа колко важен за ОДЕССА е Рошман — тихо промълви той.
— Бързо ще разбере това, ако има нещастието да се приближи прекалено близо до него! — мрачно отвърна Леон.
— Но когато разбере, вече ще е труп, а ние отново ще се озовем на изходна позиция! — рязко каза Йозеф. — Защо не вземе да се обади тоя идиот?
Но тази нощ към телефона посягаха други хора. Клаус Винцер набра номера на Верволф от малката планинска хижица, разположена в района на Регенсбург. Новините, които получи, бяха успокоителни.
— Да, вече може да се завърнете у дома — отвърна на въпроса му шефът на ОДЕССА. — Човекът, който искаше да разговаря с вас, никога вече няма да ви безпокои.
Фалшификаторът благодари, после веднага уреди сметката си и потегли на север въпреки настъпващата нощ. Копнееше за спокойния комфорт на широкото си легло там, у дома, в красивия квартал Вестерберг, в който живееха най-преуспяващите жители на Оснабрюк. Искаше да стигне навреме за една солидна закуска, след която щеше да вземе горещ душ и да потъне в дълбок оздравителен сън. А в понеделник сутринта отново ще отиде в своята малка, но отлично подредена печатница и ще поеме ръководството на нейната доходна дейност.
Някой почука на вратата и Милер се сепна. Примижа от ярката светлина на настолната лампа, която беше забравил да загаси, после стана и се повлече към вратата. На прага се беше изправил нощният администратор, а зад него надничаше русата главица на Зиги.
Трябваше да успокои разтревожения хотелски служител. Каза му, че дамата е негова съпруга и му носи важни документи, които трябва да използва за предстоящата на следващата сутрин важна делова среща. Администраторът, простоват провинциалист с почти неразбираем хесенски диалект, взе бакшиша и си тръгна.
Докато Милер риташе вратата зад него, Зиги увисна на врата му.
— Къде беше толкова време, какво правиш тук? — задъхано го попита тя.
Той й затвори устата по най-класическия начин на света. Когато се откъснаха един от друг да си поемат дъх, студените бузи на Зиги вече пламтяха, а Милер се чувствуваше като бойно петле.
Свали й палтото и го окачи на закачалката зад вратата. Тя отново започна с въпросите си.
— Най-напред най-главните неща! — прекъсна я той, после я дръпна в леглото, все още топло от собственото му тяло, което допреди миг се гушеше в меката пухена завивка.
Зиги се засмя.
— Никак не си се променил! — констатира тя.
Беше облечена така, както ходи на работа — дълбоко изрязана отпред рокля, плитък и лесен за сваляне сутиен. Той дръпна ципа на гърба и роклята се свлече на пода.
— Нещо да си правила, докато ме нямаше?
Тя се излегна по гръб и му поднесе устните си.
— Не, нали знаеш какво обичам…
— Ти също знаеш — замаяно прошепна Милер.
— Не, аз повече! — изписка тихичко тя. — Ти ми липсваше повече, отколкото аз на теб!
Настъпи тишина. От време на време Зиги тихо простенваше, после дишането й започна да се учестява.
Измина цял час, преди да се откъснат един от друг, уморени и доволни. Милер наля малко коняк в чашата и добави вода. Зиги пое една мъничка глътка и се намръщи. Не беше се научила да пие въпреки работата, която вършеше. Останалото глътна Милер.
— И така, най-важното го преминахме — започна глезено тя.
— Засега — вметна Милер и момичето се засмя.