Когато напуснах концлагерите на Рига и Щутхоф, когато оцелях след „похода на смъртта“ до Магдебург, когато през април 1945 година тялото ми беше освободено от английските войници, но душата ми остана в окови, аз мразех света. Мразех хората, мразех дърветата и камъните. Мразех ги, защото всички се бяха наговорили да ми причиняват страдание. Но най-много мразех германците. Хиляди пъти си задавах един и същи въпрос — защо Бог не ги беше поразил ведно с жените и децата им, защо не ги беше унищожил до последния човек, защо не беше превърнал в прах техните земи и градове. Заради тази крещяща несправедливост намразих и Него. Плачех от безсилна мъка, плачех, че Той беше изоставил мен и моя народ — неговите истински избраници. Тогава стигнах дотам, че се усъмних в Неговото съществуване.
Но с течение на времето отново се научих да обичам. Да обичам камъните и дърветата, небето над мен, течащата през града река, бездомните кучета и котки, надничащите между паветата стръкчета трева, да обичам дори децата, които бягаха от мен, защото съм грозен. Не ги виня. Една френска поговорка гласи: „Да разбереш, означава да простиш.“ Когато човек успее да разбере хората с цялата им наивност и страх, с цялата им алчност и жажда за власт, с цялото им примирение и лековерие към онзи, който най-силно крещи — тогава човек може да прости. Да, може да прости всичко, което са сторили. Но не и да го забрави.
Съществуват хора, чиито престъпления надхвърлят границите на възприятията. Именно затова такива престъпления не могат да бъдат опрощавани, а тук се крие и най-големият ни провал. Защото тези хора са все още сред нас разхождат се из нашите градове, работят в нашите канцеларии, обядват в нашите ресторанти, усмихват ни се и стискат ръцете ни, обръщат се с прозвището „камерад“ към наистина достойни хора. Провалът ни се крие във факта, че те продължават да живеят. При това живеят не като отхвърлени от обществото престъпници, а като уважавани граждани въпреки факта, че завинаги са омърсили един цял народ със своето индивидуално зло. Това според мен е провалът — моят, вашият, на всички.
На края, с течение на времето, аз отново се научих да обичам Бога. Научих се отново да искам прошка от Него — прошка за всичко, което съм вършил в разрез с Неговите закони. А то никак не беше малко.
Върху първите двадесетина страници на дневника Таубер описваше детството си в Хамбург. Баща му бил работник, ветеран от Първата световна война. Двамата с майка му починали малко след като през 1933 година властта в Германия се завзема от Хитлер. В края на тридесетте години Таубер се оженил за момиче на име Естер и започнал работа като архитект. Чак до 1941 година, благодарение закрилата на своя работодател, той съумял да избегне нацистките погроми. Накрая бил арестуван от Гестапо. Това станало в Берлин, по време на някаква делова среща. Държан известно време в някакъв транзитен лагер, той бил натоварен във вагон за добитък с още стотици евреи и поел дългия път на Изток.
Не мога да си спомня колко дни пътувахме, преди влакът да спре за пръв път на някаква гара. Мисля, че от деня, в който ни натовариха на берлинската гара, бяха изминали седем денонощия. Влакът просто спря, а от промъкващата се през цепнатините на вагона светлина разбрах, че навън е ден. Виеше ми се свят от изтощението и вонята.
Отвън се разнесоха крясъци, ключалките издрънчаха и вратите на вагона рязко се разтвориха. Нямаше как да видя на какво приличам, но когато ме арестуваха, бях облечен в бяла риза и с добре изгладени панталони. (Сакото и вратовръзката отдавна бях захвърлил на пода.) Но хората около мен изглеждаха в плачевно състояние.
Всички с вик на болка закриха очите си пред ярката светлина, която нахлу във вагона. Бях стиснал своите още щом видях, че вратите започват да се отварят. Половината вагон просто се изсипа на перона под натиска на наблъсканите като сардели хора. Падналите се превърнаха в потрепваща безлична маса от вонящи и омазани с изпражнения човешки същества. Успях да се задържа на крака просто защото се оказах във вътрешността на вагона, доста встрани от централно разположените врати. Рискувах и леко си отворих очите защото иначе нямаше да мога да сляза, без да ме съборят.