— Сериозно ли говориш? — извърна се тя към него.
— Напълно. Досега не бях се замислял по този въпрос. Но и ти никога не се беше вбесявала така!
— Уф! — не можеше да повярва на ушите си Зиги. — Значи по-често трябва да побеснявам!
— Ще получа ли отговор?
— О, Петер! Отговорът е „да“! Толкова хубаво ще си живеем!
Той започна да я гали и пръстите му ясно доловиха нарастващата й възбуда.
— Каза, че няма да правиш това! — обвинително прошепна тя.
— Само още веднъж, и край! Обещавам, че никога повече няма да те закачам!
Тя преметна крак и се настани върху долната част на корема му. Сведе поглед към него и тържествено каза:
— И през ум да не ти минават подобни неща, хер Петер Милер!
Милер се протегна и дръпна шнурчето на нощната лампа.
На изток бавно просветляваше. Ако Милер беше погледнал часовника си, щеше да установи, че часът е седем без десет, а денят — 23 февруари, неделя. Но той беше потънал в дълбок сън.
Половин час по-късно Клаус Винцер вкара колата си в гаража, затвори портата и се отправи към дома си — уморен, но доволен.
Използвайки отсъствието на своя работодател, Барбара се излежаваше до късно в леглото си. Събудена от повикването на Винцер, тя се появи на горния край на стълбището в лека нощничка, която би ускорила пулса на всеки мъж. Но не и на Клаус, който сухо и нареди да му приготви за закуска пържени яйца, препечени филии и конфитюр, а след това да му затопли банята. Но стана така, че не получи нищо от това, което искаше. Защото Барбара побърза да разкаже за това, което беше открила в неделя сутринта, когато влязла да забърше прахта в кабинета. Установила, че прозорецът е счупен и среброто от масата липсва, тя повикала полицията. Онези изследвали безупречно изрязаното кръгче в стъклото и установили, че това е работа на професионалист. Разбрали, че собственика на къщата го няма, те помолили да им се обади веднага след като се върне, за да даде показания относно липсващите вещи.
Винцер безмълвно слушаше. Върху пребледнялото му слепоочие бавно започна да пулсира една издула се вена. След малко прекъсна Барбара, прати я да му свари кафе и заключи вратата на кабинета след нея. След тридесет секунди, изминали в бясно драскане по празната вътрешност на сейфа, той проумя страшната действителност — нямаше ги досиетата на четиридесет престъпници от ОДЕССА!
Телефонът издрънча и той замаяно посегна към слушалката. Лекарят от частната клиника се обаждаше да съобщи една тъжна вест — през нощта е починала фройлайн Вендел.
Безчувствен към студа, който нахлуваше от запушената с вестник кръгла дупка на стъклото, Винцер седеше на стола срещу незапалената камина. Изминаха цели два часа, а той не помръдваше. Напразно търсеше изход от отчаяното си положение. Имаше чувството, че някакви ледени пръсти бавно стягат сърцето му. На няколко пъти Барбара викна през заключената врата, че закуската е готова, но той не я чуваше.
Приближила ухо до ключалката, девойката чу как господарят й глухо мърмореше:
— Не, аз нямам вина за това… Нямам вина…
Милер беше забравил да отмени сутрешното събуждане, поръчано още преди да повика Зиги от Хамбург. Точно в девет апаратът до леглото му яростно зазвъня. Умиращ за още малко сън, той вдигна слушалката, промърмори някаква благодарност и стана. Знаеше, че ако не го направи сега, отново ще потъне в мъртвешки сън и кой знае кога ще се събуди. Изтощена от дългото пътуване, буйния секс и най-накрая полученото обещание за брак, Зиги непробудно спеше.
Милер влезе под душа и в продължение на няколко минути стоя под леденостудената струя. После се разтърка здравата с поставената още снощи върху горещия радиатор хавлия и изведнъж се почувствува като човек, който притежава един милион долара. Депресията и тревогите на предишната нощ си бяха отишли. Чувствуваше се в отлична форма, спокоен и уверен в себе си.
Извади от пътната си чанта туристически клин, обу къси зимни ботуши, навлече най-дебелия си пуловер, а над него облече двойно подплатеното си късо палто — типично германска зимна дреха, която се наричаше „йопе“ и представляваше нещо средно между сако и късо палто. В дълбоките странични джобове на дрехата спокойно се побраха както пистолетът, така и белезниците. Снимката остана на топло във вътрешния му джоб. Измъкна белезниците и ги разгледа. Бяха с автоматично заключване и тъй като ключ липсваше, те можеха да послужат само за еднократна употреба — престъпникът трябваше да бъде освободен от тях едва в полицията, където сигурно имаха подходящи за целта ножовки.