Дръпна затвора на пистолета и то разгледа. Никога не беше стрелял с него и дулото му все още бе пълно с фабрична грес. Пълнителят беше зареден и той го остави така. Прещрака няколко пъти затвора, за да свикне с него, огледа внимателно предпазителя, поставен на положение „стрелба“, тикна пълнителя на мястото му, вкара патрон в дулото и беше готов. Листчето с телефона на юриста от Лудвигсбург пъхна в джоба на клина си.
След това извади куфарчето изпод леглото си и написа бележка на спящата Зиги.
„Скъпа, отивам да се срещна с онзи, когото преследвах. Имам сериозни причини да видя лицето му и да присъствам на ареста му. Те са съвсем основателни, следобед всичко ще ти обясня. За всеки случай искам от теб да направиш следното…“
Инструкциите му бяха точни и ясни. Записа й номера в Мюнхен, както и точните думи, които трябва да предаде на човека там. Накрая добави:
„Не искам при никакви обстоятелства да тръгваш след мен нагоре към планината! Само ще усложниш ситуацията, независимо каква ще бъде тя. Ето защо, ако не се върна до обяд или не ти позвъня, ще набереш този номер и ще предадеш посланието. После веднага напускаш хотела, пускаш плика в коя да е франкфуртска пощенска кутия и се връщаш в Хамбург. Не се срещай и не разговаряй с никого, докато всичко не свърши. С обич, Петер“
Постави бележката на нощното шкафче заедно с дебелия плик, който съдържаше досието на ОДЕССА. Пъхна под него три банкноти от по петдесет марки, взе дневника на Соломон Таубер и излезе от стаята. Минавайки край рецепцията, той помоли дежурния да събуди гостенката му в единадесет и половина.
Часът беше девет и половина, когато излезе пред хотелчето и ахна при вида на снега, който беше натрупал през нощта.
Отиде отзад в дворчето, скочи в ягуара и дръпна докрай лостчето на смукача. Въпреки това доста повъртя, докато успее да запали двигателя. Докато колата загряваше, той извади една малка метличка от багажника и се зае да почиства стъклата и покрива от дебелия пласт сняг.
Свършил с тази работа, той се мушна в купето, включи на скорост и бавно излезе на главната улица. Дебелият сняг беше като мека възглавница и колата плавно се понесе по него. Направи кратка справка с картата на местните пътища, която беше успял да купи снощи малко преди да затворят книжарницата, и пое по пътя за Лимбург.
17.
След краткото разсъмване, по време на което слънцето огря с ослепителните си лъчи заспалата планина, утрото беше пак сиво и мрачно. Снегът тъжно се белееше под дърветата, а леденият вятър гонеше ниско надвисналите облаци пред себе си.
Веднага след градчето пътят потъваше в гъсталака на Ромбергската гора и стръмно поемаше нагоре. Върху девствения сняг имаше следи от една-единствена кола, принадлежаща на някакъв ревностен и ранобуден богомолец, който се беше забързал за утринната служба в Кьонигщайн.
Милер пое по прякото шосе за Гласхютен, което заобикаляше на широки спирали острите върхове на планината Фелдберг.
На близкото отклонение имаше табела, която сочеше, че нагоре се намира селцето Шмитен. Вятърът тъжно свиреше в скупчилите се край острите завои вековни борове, а там, където нямаше дървета, свиренето му се превръщаше в пронизителен вой.
Макар Милер никога да не беше се замислял върху историческите събития на своята страна, той подозираше, че именно тук, сред гъстите борови гори, бяха живели древните германски племена, които са имали куража да се изправят срещу армиите на Цезар, настъпващи откъм Рейн. Беше чел някъде, че макар и приели християнството, тези горди и силни хора продължавали да се молят на своите праисторически богове, които останали завинаги в съзнанието им като богове на мощта, страстта и мъжеството. Именно този вековен атавизъм, именно този неумолим стремеж към заветите на суровите хора, обитавали някога тези гори, беше успял да възпламени Адолф Хитлер.
След двадесет минути внимателно шофиране Милер отново погледна картата, намали скоростта и се заозърта за портала на имението. Когато го откри, видя, че това е една солидна стоманена конструкция, снабдена със секретна ключалка. Върху нея висеше табелка с надпис: „Частна собственост. Влизането забранено“.
Милер слезе от колата, оставяйки мотора да работи, приближи се до портала и го побутна. Оказа се, че е отключено, затова той разтвори двете крила и вкара колата в алеята. Тук снегът беше напълно девствен и той внимателно потегли на първа, усещайки, че отдолу има дебел пласт замръзнал чакъл.
Измина двеста метра и отново спря. Пътят беше препречен от голям дъб, прекършен от поне половин тон мокър сняг, натрупал се в клоните му. Милер забеляза, че основната маса на дървото лежи почти успоредно на алеята, и реши да мине по сравнително по-дребните клони, които му пречеха. Отново включи на скорост и тежката кола леко подскочи при преодоляването на първия от тях.