Скоро стигна до нещо като малко площадче, около което бяха разположени масивната вила и градината. Паркира на чакъла пред входната врата, слезе и натисна звънеца.
В същия миг, в който Милер посягаше към звънеца на Рошман, Клаус Винцер въздъхна и набра номера на Верволф. Шефът на ОДЕССА беше в лошо настроение, тъй като вече часове наред чакаше да чуе по радиото за тежка пътна катастрофа с една черна спортна кола на аутобана между Оснабрюк и Франкфурт. Слушайки разказа на човека от другата страна на линията, той побледня, а устните му се превърнаха в тънка, едва забележима черта.
— Какво си направил, глупак такъв! — кресна в слушалката той. — Нещастен кретен! Знаеш ли какво ще ти се случи, ако тези досиета не бъдат открити?!
Сам и нещастен в своя кабинет, Клаус Винцер безмълвно изслуша заплахите на Верволф, затвори телефона и се приближи към писалището. Беше ледено спокоен. Вече два пъти животът се беше подиграл с него. Първия път — когато се наложи да потопи в онова езеро плодовете на своя дългогодишен труд, втория — когато натрупаното в банката състояние се превърна в куп ненужна хартия. А сега и това… От най-долното чекмедже на писалището извади стар, но съвсем изправен револвер, марка „Люгер“, захапа дулото му и натисна спусъка. Оловният куршум, който пръсна черепа му и изцапа с кръв и мозък стената зад него, не беше никаква фалшификация, беше си съвсем истински…
Верволф гледаше безмълвния телефонен апарат с все по-нарастващ ужас. В съзнанието му се въртяха имената на всички онези хора, които Клаус Винцер беше снабдил с фалшиви паспорти. Всички без изключение бяха търсени от правосъдието. Публикуването на досието ще доведе до такава вълна от процеси, че германският народ без съмнение ще се отърси от хроничната си апатия по отношение на укриващите се есесовци, а службите, които имат задачата да ги издирват, ще бъдат заредени с нова енергия… Тази перспектива беше наистина ужасна!
Но сега най-важната задача е да предпази Рошман, чието име също фигурираше в откраднатото досие. Вече три пъти беше набирал номера на луксозния апартамент в предградията на Франкфурт, също толкова — и номера на къщата в планината. Във Франкфурт никой не отговаряше, а в планината непрекъснато му даваше „заето“. Накрая позвъни в местната централа и оттам му казаха, че линията вероятно е прекъсната.
Набра номера на хотел „Хохенцолерн“ в Оснабрюк и успя да хване Макензен малко преди да излезе. Обясни му с няколко думи катастрофалното развитие на събитията и му описа къде се намира вилата на Рошман.
— Явно твоята бомба не се е задействала — язвително каза той. — Затова скачай в колата и бързай. Като стигнеш, скрий някъде колата си и стой неотлъчно до него. Той има и един телохранител, казва се Оскар. Ако Милер отиде в полицията с това, което притежава, с всички нас е свършено. Но ако отиде при Рошман, трябва да го хванете жив и да го принудите да говори. Преди да се прости с живота, ние трябва да разберем какво е направил с проклетото досие!
Макензен хвърли поглед върху разстланата пред него пътна карта и започна да пресмята разстоянието.
— Ще бъда там точно в един часа по обяд — каза той.
На второто позвъняване вратата се отвори и от вътрешността на къщата лъхна приятно затоплен въздух. Човекът очевидно беше излязъл от кабинета си, тъй като Милер ясно виждаше от мястото си открехнатата врата.
Годините охолен живот бяха прибавили няколко килограма върху мършавата фигура на бившия есесовец. Лицето му беше зачервено от чистия планински въздух или от редовно пиене, а бакенбардите му бяха съвсем побелели. Приличаше на типичен буржоа на средна възраст, със средни доходи и средно добро здраве. Но макар и променено в детайли, лицето продължаваше да бъде онова лице, което Таубер беше описал толкова подробно. Очите му безстрастно огледаха фигурата на посетителя.
— Да?
Изминаха цели десет секунди, преди Милер да успее да проговори. От главата му излетя всичко, което предварително беше репетирал за тази дългоочаквана среща.
— Името ми е Милер — продума накрая той. — А вашето — Едуард Рошман.
Човекът насреща му очевидно притежаваше железни нерви, тъй като лицето му запази каменното си изражение. Само някакво мимолетно пламъче пробяга в погледа му, когато младежът спомена имената.
— Е, мисля, че прекалявате — спокойно отвърна той. — Никога не съм чувал името, с което ме нарекохте.