Умът на бившия есесовец бясно препускаше зад каменната фасада на лицето му. След войната на няколко пъти беше спасявал живота си именно благодарение на бързото мислене. Отлично знаеше кой е Милер, тъй като помнеше дума по дума разговора, проведен с Верволф преди няколко седмици. Първият му инстинкт беше да захлопне вратата под носа на младежа, но той направи усилие да го превъзмогне.
— Сам ли сте тук? — попита Милер.
— Да — отвърна Рошман с невинно изражение на лицето.
— Отиваме в кабинета ви! — нареди му Милер с равен глас.
Преценил, че трябва да задържи посетителя си до настъпването на подходящия момент, Рошман безмълвно се подчини.
Завъртя се на токовете си и тръгна да пресича входния вестибюл. Милер затръшна вратата и побърза да го настигне. Кабинетът се оказа удобно помещение с дебела тапицирана врата, която Милер внимателно затвори след себе си. В камината гореше хубав огън.
Стигнал до вратата на кабинета, Рошман се обърна с лице към Милер.
— Тук ли е съпругата ви? — попита го младежът.
Есесовецът поклати глава.
— Отиде на гости у роднини — каза той, разкривайки само част от истината. Снощи и се бяха обадили и тя замина с втората семейна кола. За зла съдба другата им кола беше останала в града за дребен ремонт. Жена му трябваше да се прибере тази вечер.
Това, което Рошман премълча, беше фактът, че огромният мъжага с бръсната глава, който го охраняваше, беше тръгнал само тридесет минути по-рано за селото да търси помощ за възстановяване на телефонната линия. Беше заминал с велосипеда си и единственото, което се въртеше в обърканото съзнание на Рошман, беше мисълта, че трябва да задържи по някакъв начин този младеж, докато Оскар се върне обратно…
Когато се обърна към младия репортер, видя, че онзи съвсем недвусмислено е насочил към корема му малък пистолет. Макар и изплашен до смърт, Рошман успя да си придаде разгневен вид.
— Как смеете да ме заплашвате с оръжие в собствения ми дом! — викна той.
— Ами повикайте полицията — кимна Милер по посока на телефона върху писалището.
Домакинът не помръдна.
— Видях, че още понакуцвате — отбеляза Милер. — Ортопедическата обувка помага, но все пак си личи. Липсват ви няколко пръста на крака — същите, които ви отрязаха в лагера Римини. Измръзнаха, докато бягахте през снеговете на Австрия, нали?
Очите на Рошман леко се присвиха, но той не каза нищо.
— Ако полицията дойде тук, вие ще бъдете разпознат, хер директор — продължи Милер. — Лицето ви не е много променено, на гърдите си имате рана от куршум, а под лявата ръка стои белегът на операцията, която сте си направили, за да премахнете татуировката с кръвната ви група… Задължителна за Вафен-СС, доколкото си спомням. Наистина ли искате да повикам полицията?
Рошман бавно изпусна събралия се в гърдите му въздух.
— Какво искате от мен, Милер?
— Седнете — нареди му репортерът. — Не, не зад бюрото. Тук, на стола, за да ви виждам. Поставете ръцете си на облегалките. Не ми давайте повод да натисна този спусък, защото ще го направя с истинско удоволствие, можете да ми повярвате!
Без да отделя очи от дулото на пистолета, Рошман бавно се отпусна на посочения стол. Милер се облегна на писалището, като не го изпускаше от очи.
— А сега трябва да си поговорим — каза той.
— За какво?
— За Рига. За онези осемдесет хиляди мъже, жени и деца, които ликвидирахте там.
След като се увери, че младежът няма намерение да използва оръжието си, Рошман бавно започна да си възвръща самообладанието. Лицето му отново придоби нормалния си цвят, а очите му се вдигнаха към лицето на младия мъж.
— Това е лъжа — каза той. — В Рига никога не са били убити толкова много хора.
— Значи са седемдесет хиляди? — попита го Милер. — Или може би шейсет? Наистина ли смятате, че най-важното нещо е да пресметнем точния брой на убитите от вас хора?
— Точно така, сам го казахте — пламенно отвърна Рошман. — Няма никакво значение бройката — нито тогава, нито сега! Вижте какво, младежо! Не зная причините, поради които сте се заели да ме преследвате, но мога да се досетя за тях. Някой ви е натъпкал главата със сантиментални глупости за военновременни престъпления и други подобни глупости. Това е. На колко сте години?
— Двайсет и девет.
— Значи сте ходили войник.
— Бях в един от първите следвоенни набори на Федералната република. Изкарах в униформа две пълни години.
— Е, тогава знаете какво представлява армията. Човек получава заповеди и ги изпълнява. Не задава въпроса дали тези заповеди са правилни, или не. Знаете това не по-зле от мен. През войната съм вършил само това и нищо друго — изпълнявал съм заповеди…