Той се обърна с гръб към прозореца и пламналият му поглед се закова върху лицето на Милер. Едновременно с това скрито огледа разстоянието, което го делеше от тежката желязна маша до камината. Младежът обаче не пропусна този факт.
— А днес вие, представител на новото поколение германци, идвате тук, пълен със съмнения, и насочвате пистолет в гърдите ми! — продължи разпалено есесовецът. — Защо вашите идеали не са свързани със съдбата на Германия, с вашата родина и вашия народ? Мислите ли, че наистина представлявате хората, които ме преследват? Мислите ли, че именно те изразяват днешните въжделения на германския народ?
— Не — поклати глава Милер.
— Ето, виждате ли? — усмихна се Рошман. — Ако извикате полицията да ме арестува, срещу мен може би ще бъде скалъпен някакъв процес. Казвам „може би“, защото след толкова години това съвсем не е сигурно. Повечето свидетели отдавна не са на този свят. Ето защо ви моля да си приберете пистолета и да се приберете у дома. А там вземете да прочетете истинската история на онова славно време, за миналото величие на Германия, за днешния й просперитет, дължащ се само на хора като мен — истински патриоти!
Милер изслуша цялата тази тирада с чувство на нарастващо отвращение, в което се промъкваше и леко учудване. Запита се дали този човек, който нервно крачеше по килима, искрено се опитва да го надъха с безсрамната нацистка идеология. Прииска му се да каже това, което мислеше за стотици познати и милиони непознати германци — все хора, които бяха безкрайно далеч от идеята да преследват славата с цената на милиони човешки съдби. Но думите не идваха на езика му. Това винаги ставаше във важни моменти и по тази причина той мълчеше.
Накрая вдигна поглед и тихо попита:
— Чували ли сте някога за човек на име Соломон Таубер?
— Кой?
— Соломон Таубер. Също германец, по-скоро германски евреин. Бил е в Рига от началото до края.
— Не го помня — сви рамене Рошман. — Толкова години изминаха… Какъв е бил той?
— Седнете! — остро му заповяда Милер. — И недейте да ставате повече!
Рошман сподави една нетърпелива гримаса и се върна в креслото. Почти убеден, че Милер няма да натисне спусъка, той вече мислеше как да го измами, за да може да избяга. Хич не му беше до някакъв си отдавна умрял и забравен евреин.
— Таубер умря на двайсет и втори ноември миналата година в Хамбург — продължи Милер. — Отрови се с газ. Слушате ли ме?
— Да, след като трябва…
— Той остави един дневник. В него е описал преживяванията си в Рига и на други места, описва това, което сте му сторили вие и другите като вас. Успял да оцелее, прибрал се в Хамбург и живял там цели осемнайсет години след войната. До решението за самоубийство стигнал, когато разбрал, че вие сте жив и никога няма да застанете пред съда. Аз притежавам неговия дневник. Именно от него започнах, за да стигна дотук, до деня, в който успях да ви открия под новата ви самоличност…
— Дневникът на някакъв мъртвец не може да бъде улика — изръмжа Рошман.
— За съда — може би, но не и за мен.
— И вие наистина стигнахте чак дотук само за да ми тикнете под носа драсканиците на някакъв си умрял евреин? — учуди се искрено Рошман.
— Не, разбира се — отвърна Милер. — Просто искам да прочетете една страница от него.
След тези думи младежът измъкна дневника, разтвори го на определената страница, подхвърли го в скута на Рошман и заповяда:
— Вземете и четете на глас!
Рошман приглади с длан хартията и се подчини. На нея се описваше епизодът, в който Таубер разказва за убийството на онзи офицер от Вермахта, който притежавал Рицарския кръст за храброст с дъбови листа.
Рошман стигна до края на пасажа и вдигна глава.
— Е, и какво? — учудено попита той. — Освен че отказа да изпълни заповедта ми, този човек ме нападна. Аз имах пълномощия да поема командването на този кораб, тъй като ми бе заповядано да превозя лагерниците с него.
Милер подхвърли в скута му снимката, която пазеше във вътрешния си джоб.
— Този ли е човекът, когото застреляхте?
Рошман и хвърли бегъл поглед и сви рамене.
— Откъде да знам? Двайсет години минаха оттогава…
Ударникът на пистолета остро изщрака в настъпилата тишина.
— Това ли беше човекът? — вдигна оръжието Милер.
Рошман отново сведе очи към фотографията.
— Добре де, той е — процеди през зъби той. — И какво от това?
— Този човек е моят баща — тихо отвърна Милер.