Кръвта бързо се отдръпна от лицето на Рошман. Сякаш под него имаше кранче и някой го беше завъртял. Устата му зяпна, а очите му се стрелнаха към дулото на оръжието, което една нетрепваща ръка държеше само на метър от него.
— Велики Боже! — прошепна той. — Значи не сте тук заради някакви си евреи!
— Не — призна Милер. — Мъчно ми е за тях, но не чак толкова много…
— Но откъде знаете, че това е баща ви? — направи последен опит за отвличане на вниманието Рошман. — Аз не знаех името му, евреинът, писал дневника — също. Как го разбрахте?
— Двайсет години знаех само това, което пишеше в официалното съобщение за смъртта на баща ми — отвърна Милер. — Загинал в Остланд на единайсети октомври 1944 година. После прочетох дневника и просто съпоставих фактите — дата, ден, година, област, чин… Също като баща ми убитият е имал най-високо отличие за проявена смелост — Рицарски кръст с дъбови листа. Няма кой знае колко носители на този орден, особено пък обикновени армейски капитани… Едно на милион е вероятността двама офицери с един и същи чин и едни и същи ордени да умрат в един и същи район и в един и същи ден…
Рошман разбра, че насреща му е човек, когото едва ли ще успее да залъже с оправдания и общи приказки. Очите му като хипнотизирани следяха дулото на пистолета.
— Значи ще ме убиеш! — дрезгаво каза той. — Не го прави, Милер! Не го прави хладнокръвно! Моля те, не искам да умирам…
— Искам да чуеш какво ще ти кажа, гадно лайно такова! — наведе се към него Милер. — Досега аз слушах перверзните ти бълнувания, макар да ми се повръщаше от тях! Сега ти ще ме слушаш, а аз съм този, който ще реши дали да пукнеш тук, веднага, или да гниеш в някоя килия до края на дните си!
Ти имаше безграничната наглост да заявиш, че истинските патриоти на Германия са хората като теб. Но аз ще ти кажа какво сте вие — вие сте най-отвратителната тиня, която някога е изплувала от клоаката на този народ, при това докопвайки се до властта. И за дванайсет години успяхте да овоните страната ни така, както никога преди.
Това, което направихте през тези години, отврати цялото цивилизовано човечество, а хората от моето поколение няма да могат да изтрият срама от челата си за цял живот! Вие се изплюхте върху лицето на Германия. Мръсниците като теб използваха страната и народа, докато могат, а след това изчезнаха. Сравнихте ни със земята така, както никой нашественик не го е правил. Нямам предвид бомбардировките на противниците ви.
Вие дори не бяхте смели, а напротив — бяхте най-отвратителните страхливци, родили се някога на тази земя. В името на собственото си благоденствие и маниакалната си жажда за власт ликвидирахте милиони невинни хора. А после се измъкнахте и оставихте нас да носим срама. Бесехте и разстрелвахте германските войници само и само да ви бъде осигурено времето, необходимо ви да избягате от настъпващите руснаци. А след като отървахте кожите, канчето с нечистотии трябваше да бъде изхвърлено от такива като мен.
Дори да е възможно да се забрави всичко, което направихте на евреите и останалите си противници, прошка за това, че побягнахте като страхливи псета, никога не може да има. Говориш за патриотизъм, но дори не знаеш значението на тази дума. А да наричаш свои другари войниците и офицерите, които честно са се били на фронта, е наистина връх на цинизма!
Като един от младото поколение, което искрено презираш, искам да ти кажа и още нещо — просперитетът на Германия днес няма нищо общо с теб и такива като теб. Той е дело на милиони честни хора, които упорито се трудят и никого не са убивали. А ако можем завинаги да се очистим от убийци като теб, успели да се смесят с честните хора, ние с удоволствие бихме се отказали от своя сегашен просперитет! Доволен съм, че скоро поне ти ще се махнеш от това общество!
— Ще ме убиеш! — проплака отчаяно Рошман.
— Май няма да го направя — отвърна Милер, посягайки към телефона зад себе си, без да отделя поглед от есесовеца. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета, а с лявата свали слушалката от вилката и набра някакъв номер. — Ще те прехвърля на един човек от Лудвигсбург, който умира от желание да си поговори с теб!
Притисна слушалката до ухото си и зачака. Но тя мълчеше. Постави я обратно на вилката, после я вдигна отново и изчака да чуе сигнала за свободно. Но такъв сигнал нямаше.
— Ти ли го прекъсна? — кресна той и стисна ръкохватката на пистолета.
Рошман мълчаливо поклати глава.
— Ако си прекъснал телефона, ще те надупча на място!
— Не съм — проплака Рошман. — Тази сутрин изобщо не съм се приближавал до него… Честна дума!
Милер си спомни за падналото край алеята дърво. До него май имаше и един съборен телеграфен стълб. Изруга на глас, а Рошман пусна една бледа усмивка.