— Домъкни тук онзи тип! — нареди Рошман.
Гигантът се подчини и Рошман се наведе да опипа пулса на безжизненото тяло.
— Още е жив — заключи той, след като повдигна и клепача му. — Но ако до един час не дойде лекар, той ще изпадне в кома и с него е свършено… Я ми донеси молив и хартия!
Надраска с лявата си ръка два телефонни номера, а Оскар отиде да търси ножовка в сандъчето с инструменти, което стоеше под стълбището. Рошман го изчака да се върне и му подаде листчето.
— Отиваш в селото по най-бързия начин! — заповяда му той. — Набираш този номер в Нюрнберг и описваш най-подробно всичко, което стана тук. После набираш другия номер и казваш на доктора да тръгва насам незабавно. Разбра ли? Кажи му, че случаят е спешен. Хайде, действай!
Оскар изтича навън, а Рошман нервно си погледна часовника. Беше единадесет без десет. Ако гигантът стигнеше за десет минути до селото, може би ще успее да доведе доктора до единадесет и четвърт. Дано свестят Милер навреме, за да спре съучастника си. Трябваше да успеят дори ако се наложеше лекарят да работи под дулото на пистолета! Рошман въздъхна и се зае да реже белезниците с парчето ножовка.
Оскар понечи да възседне велосипеда си, но изведнъж спря и погледна към паркирания наблизо ягуар. Приближи се и видя, че контактният ключ си е на мястото. Той пусна колелото в снега, скочи в колата и го завъртя. Нали господарят му беше казал да побърза? Рязко отпусна съединителя и мощната кола подскочи напред, а колелата и изхвърлиха фонтан от кал и дребни камъчета.
Премина на трета и се понесе по хлъзгавата алея с най-високата възможна скорост. Но едно от предните колела се натъкна на покрития със сняг телеграфен стълб, подаващ се върху крайче от алеята.
Оглушителната експлозия принуди Рошман да прекъсне работата с ножовката. Протегнал врат към широките френски прозорци, той видя гъстия облак над боровете и разбра, че колата на Милер е експлодирала. Сега си спомни какво му бяха обещали камерадите — за Милер ще се погрижат на всяка цена. И ето го резултата от тези „грижи“ — Милер лежи в безсъзнание на половин метър от него, телохранителят му е мъртъв, а времето неумолимо тече… Опря глава на хладния метал и отчаяно затвори очи.
— Всичко е свършено — тихо прошепна той.
Няколко минути по-късно той се овладя и продължи да работи с ножовката. Измина повече от час, преди специалната стомана на военните белезници да отстъпи пред изтънелите зъби на инструмента. Точно когато се освободи от решетката с гривна върху дясната си ръка, часовникът над камината удари дванадесет.
Ако имаше малко време, той положително би се спрял да изрита проснатото върху килима безжизнено тяло, но времето му беше скъпоценно. Отвори стенния сейф и извади от него новичък паспорт и няколко пачки едри банкноти. Двадесет минути по-късно, натикал само най-необходимото в една пътна чанта, Рошман въртеше педалите надолу към селото. Намали само когато му се наложи да заобиколи обгорялото желязо на ягуара и проснатото по очи в снега тяло, което още димеше…
В селото повика такси и нареди на шофьора да го откара на международното летище във Франкфурт. Когато стигнаха до модерната сграда от бетон и стъкло, той забързано се насочи към информацията.
— Кога излита първият самолет за Аржентина, моля? — попита есесовецът. — Ще се радвам, ако е в рамките на един час, защото страшно бързам…
18.
В един часа и десет минути сивият мерцедес на Макензен свърна през разтворения портал и пое по насипаната с чакъл пътека. По средата на пътя откри, че алеята е блокирана.
Очевидно взривен отвътре, ягуарът продължаваше да стои на четирите си колела. Отпред и отзад той все пак приличаше на кола, тъй като здравите стоманени греди на шасито бяха удържали на взривната вълна. Но в замяна на това централната му част, особено шофьорското място, липсваше напълно. Отломки от него бяха пръснати на десетки метри наоколо.
Макензен огледа обгорелия скелет с мрачна усмивка, след това бавно пристъпи към парцаливия вързоп обгорели дрехи, в който все още имаше някакви човешки остатъци. Но размерите на трупа привлякоха вниманието му и той бавно се наведе над него. След миг се изправи и затича с лека крачка нагоре към вилата.
Пренебрегвайки звънеца, той внимателно натисна бравата. Не беше заключено. Изправен във вестибюла, ловецът на хора остана неподвижен в продължение на няколко минути. Приличаше на плашливо животно пред водоем, търсещо опасност във въздуха. Но в къщата цареше абсолютна тишина. Макензен бръкна под мишницата си и измъкна един автоматичен люгер с дълга цев. Вдигна предпазителя и внимателно открехна вратата към вътрешността на къщата.