Мъжете, които отвориха вратите, бяха жестоки и груби. Носеха есесовски униформи и крещяха на непознат за мен език. Когато перонът се покри с телата на падналите хора, мъжете отстъпиха погнусени няколко крачки назад. На пода на товарния вагон останаха сгърчени и стъпкани тридесет и едно тела. Те никога вече нямаше да станат. Другите — прегладнели и полуслепи от рязката светлина в зениците, с мъка започнаха да се надигат. От вонящите им дрипи се вдигаше пара. Почернели и подути, езиците ни се бяха залепили за небцата от неколкодневната жажда, а устните ни бяха напукани.
Четиридесет товарни вагона и още осемнадесет от Виена изсипваха живия си товар по протежение на дългия перон. Половината от тези хора бяха жени и деца. Почти всички голи и омазани с изпражнения. Едва ли изглеждах по-добре. Препъвайки се по перона, някои жени продължаваха да носят безжизнените телца на мъртвите си деца.
Конвойните тичаха напред-назад по перона, размахваха камшиците си и се опитваха да оформят нещо като колона, която да тръгне към града. Но към кой град? Какъв беше езикът, на който говореха тези хора? Доста по-късно разбрах, че градът е Рига, а есесовският конвой е от мобилизирани местни жители, които са не по-малко фанатизирани от германските есесовци. За разлика от германците обаче, латишите бяха далеч по-примитивни и необразовани, истински зверове в човешки образ.
Зад конвойните се бяха струпали мъже в омазани дрехи, върху гърдите на които имаше по една голяма буква „Е“. Бяха специалната погребална бригада от гетото, която трябваше да почисти вагоните от човешката мърша. Около тях, в качеството на охрана, стояха половин дузина мъже със същата буква на гърдите, но и с по една лента на ръкавите. В ръцете им имаше дебели сопи. Бяха надзирателите евреи, които получаваха по-добра храна в замяна на мръсната си работа.
Под гаровия навес стояха неколцина германски есесовци, които успях да видя едва след като очите ми свикнаха със светлината. Един от тях, стъпил върху празна каса, наблюдаваше с доволна и малко насмешлива усмивка хилядите човешки скелети, които се изсипваха от влаковата композиция. Държеше в ръка камшик за езда от черна осукана кожа и нервно потупваше лъснатия си ботуш. Беше облечен в зелената униформа със сребърно-черни мълнии на петлиците, която му стоеше като излята. Върху десния му ревер проблясваше двойната светкавица — отличителен знак на Вафен-СС, а върху левия лежаха капитански нашивки. Беше слаб и върлинест мъж с пясъчноруси коси и светлосини, почти безцветни очи. По-късно разбрах, че е крайно изтънчен садист, вече получил прозвището, което по-късно беше използвано и от ръководството на Съюзническите сили — „Касапина на Рига“. Така се запознах с капитана от СС Едуард Рошман…
В пет часа сутринта на 22 юни 1941 година сто и тридесет хитлеристки дивизии, разделени на три армейски групировки, нахлуват в Русия. Зад всяка от армиите се придвижват многобройни есесовски подразделения, получили от Хитлер, Химлер и Хайдрих задачата да ликвидират без остатък комунистическите комисари и лицата от еврейски произход в обширните завладени територии. Евреите от големите градове — далеч повече от събратята си в провинцията, трябвало да бъдат концентрирани в специално създадените за целта гета, където ги очаквало „специално отношение“.
Рига, столицата на Латвия, е завладяна от германската армия на 1 юли 1941 година. В средата на същия месец в града нахлуват и първите есесовски подразделения. На 1 август същата година в града започват да действат постоянно както СД, така и СП. Те незабавно се заемат да реализират на практика своите ликвидационни планове, имащи за цел да превърнат Остланд (както са преименувани балтийските републики) в свободна от евреи територия.
По-късно в Берлин е взето решение Рига да стане транзитен лагер на смъртта за всички евреи от Германия и Австрия. През 1938 година евреите в тези две страни наброяват почти половин милион души — 300 000 германци и 180 000 австрийци. До юли 1941 година десетки хиляди от тях вече са ликвидирани, но това става предимно в концлагерите на териториите на самите страни — Заксенхаузен, Матхаузен, Равенсбрюк, Дахау, Бухенвалд, Белцен и Терезиенщад. На фона на пренаселеността на тези лагери пустеещите източни територии изглеждат идеално място за разправа с останалите. Започва работа по създаването или разширението на шест нови лагера — Аушвиц, Треблинка, Белцек, Собибор, Хелмно и Майданек. Но докато те бъдат готови, нацистите имат нужда от някакъв временен лагер както за ликвидиране на максимално количество хора, така и за сигурно съхраняване на останалите живи. Изборът пада върху Рига.