След секунда апаратът отново иззвъня.
— Милер? На телефона Хофман. По телекса на агенцията тече новината за вас. Май са ви треснали по главата, а? Как се чувствате?
— Добре съм, хер Хофман — отвърна младежът.
— Отлично. И докога мислите да останете в болницата?
— Още няколко дни. Защо?
— Разполагам с едни материали, които са точно във вашето амплоа. Цял куп таткови дъщерички се трупат в един скиорски център, където на поразия ги оправят ония хубавци — инструкторите по ски. Една баварска клиника пък се е специализирала да им прави абортите — срещу тлъста сумичка и пълно мълчание. А сега най-интересното — по всичко личи, че онези хубавци, скиорите, вървят на процент в клиниката — според бройката на клиентките, които изпращат там! Страшна историйка, нали? Вече имам заглавието: „Секс сред снеговете, оргии в Оберланд“. Кога, можете да започнете?
— Следващата седмица — отвърна Милер след кратко замисляне.
— Чудесно. А какво стана с лова на нацисти? Хванахте ли човека, ще излезе ли материал?
— Не, хер Хофман — бавно отвърна Милер. — Материал няма да има.
— И аз така мислех. Оправяйте се бързо, ще се видим в Хамбург.
Във вторник вечерта самолетът, летящ по маршрут Франкфурт — Лондон — Тел Авив, кацна меко на летище Лод. Двама мъже с черна лимузина очакваха Йозеф. Откараха го направо в Главната квартира, където полковникът, подписал телеграмата с името „Корморан“, очакваше неговия доклад. Разговорът между двамата, записван от специален стенограф, се проточи до два часа през нощта. Когато свършиха, полковникът се облегна назад и предложи цигара на своя събеседник.
— Добра работа сте свършили — усмихна се той. — Претърсихме фабриката, а след това изпратихме един анонимен сигнал на германските власти. Научноизследователската лаборатория ще бъде закрита — дори германците да започнат да се потриват, ние ще се погрижим за това. Но те едва ли ще постъпят така. А учените там изобщо не са знаели за кого работят. Възнамеряваме да влезем в контакт с всеки един поотделно и предполагаме, че повечето ще приемат да унищожат научната си документация. Защото добре съзнават, че ако тази история се разчуе, несъмнено ще бъдат осъдени от цялата общественост в страната. Сигурно ще предпочетат да си намерят друга работа в промишлеността и да си държат устата затворена. По същия начин ще постъпи както Бон, така и ние. А Милер?
— И той ще направи същото. Какво става с ракетите в Хелуан?
Полковникът изкара дима от устата си и погледна към звездното небе отвъд прозореца.
— Едва ли ще полетят някога. Насър искаше да бъде готов най-късно до лятото на 1967-а, но след като фабриката на Вулкан прекрати своята дейност, той едва ли ще успее да организира ново производство на теленасочващи системи преди този срок.
— Значи опасността е отминала — заключи агентът.
Полковникът се усмихна.
— Опасността никога няма да премине — отвърна той. — Тя само ще променя своята форма. Дори тази конкретна заплаха да е отминала, голямата опасност продължава да съществува. Ще говорим за нейната степен едва след като победим в предстоящата война. Но както и да е… Вие сигурно сте уморен. Можете да си вървите у дома.
След тези думи офицерът издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади запечатан найлонов плик с лични вещи. Агентът постави на масата фалшивия си германски паспорт, парите, портфейла и ключовете, след което отиде да се преоблече в съседното помещение. Германските дрехи така и си останаха на пода. Полковникът се изправи на вратата, огледа го с одобрение и му подаде ръка.
— Добре дошли у дома, майор Ури Бен Шаул.
Агентът се чувствуваше далеч по-добре в собствената си кожа. Взе такси и се отправи към апартамента си в едно от телавивските предградия. Бръкна в плика с личните си вещи, извади ключ и си отвори.
В мрака на спалнята тялото на съпругата му Ривка едва се очертаваше под тънкото одеяло. Агентът отвори вратата на съседната стая и хвърли поглед на двете момчета, които дълбоко спяха — шестгодишния Шломо и двегодишния Дов.
Страшно му се искаше да се пъхне под завивките до жена си и няколко дни да не излиза оттам. Но трябваше да свърши още една работа. Постави куфара си на пода и започна да се съблича. Събу дори чорапите си, след което отвори гардероба и взе комплект ново бельо. Ривка спеше непробудно.
От скрина извади униформените си панталони — чисти и изгладени както винаги. Върху тях нахлузи блестящи ботуши от телешки бокс, после отвори другото отделение на стенния гардероб и огледа висящите там униформени ризи и вратовръзки, подредени и идеално изгладени. Избра един комплект, а върху него облече бойната си куртка, на която личаха отличителните знаци на офицер от десантните части и лентичките за пет бойни ордена, получени за участието в Синайската битка и няколко дръзки набега оттатък границата.