Внимателно положи червената барета върху главата си, после събра няколко вещи и ги натъпка в малък сак. Вече се развиделяваше, когато излезе от блока и се насочи към малката кола, паркирана там, където я беше оставил преди повече от месец.
Напусна Тел Авив и пое на изток към Ерусалим. Изпита истинско блаженство от спокойното и чисто утро. Макар че беше все още двадесет и шести февруари, въздухът бе вече топъл и подсказваше за близостта на една чудесна пролет. Въпреки че хиляди пъти беше посрещал изгрева на слънцето в пустинята, той не преставаше да изпитва наслада от хладната му красота, при все че в настъпващия след него горещ ден често се сблъскваше единствено с насилие и смърт. За него това си оставаше най-прекрасната част от денонощието.
Пътят се виеше през плодородна равнина, а след нея изкачваше отрупаните с овощни градини хълмове на Юдея. На върха на един от тях селцето Рамлех бавно се пробуждаше. В онези години пътникът трябваше да се отклонява на около пет километра на юг, тъй като непосредствено зад селцето бяха разположени предните постове на йорданската армия. Вляво от колата се виждаха огньовете, върху които войниците от Арабския легион приготвяха закуската си. Към безоблачното небе се издигаха идеално прави стълбове синкав дим.
В селцето Абу Гош вече шетаха няколко ранобудни араби. Когато колата изкачи възвишението в подножието на Ерусалим, слънцето изскочи на хоризонта и заля с лъчите си Храма на Скалата в арабската част на разделения град. Куполът му ослепително заблестя.
Паркира колата на около половин километър от целта на пътуването си — мавзолея „Яд Вашем“. Закрачи по булеварда с големи дървета, засадени в памет на всички милосърдни хора, които бяха помагали на евреите, пръснати по широкия свят. Не след дълго се изправи пред огромния бронзов портал на мавзолея, издигнат в чест на шест милиона негови сънародници, загинали по време на последната война.
Старият пазач каза, че храмът е още затворен, но след като чу молбата на ранния посетител, той безмълвно го пропусна. Агентът пристъпи в „Залата на спомените“ и се огледа. И преди беше идвал тук да се моли за щастието на своето семейство, но въпреки това се изпъна в страхопочитание пред масивните гранитни блокове.
Бавно тръгна край парапета, оттатък който каменният под беше осеян със стотици хиляди имена, изписани на иврит и латиница. В гробницата липсваше осветление, но всичко се виждаше ясно на светлината на Вечния огън, чийто пламък потрепваше в средата на помещението.
Спря и прочете издълбаните на пода страшни имена: Аушвиц, Треблинка, Белцен, Равенсбрюк, Бухенвалд… Бяха твърде много, но той все пак откри името, което му трябваше — Рига.
Нямаше нужда от покривало, тъй като червената барета продължаваше да стои на главата му. От сака извади един омачкан копринен шал — „талид“, съвсем като онзи, който навремето беше озадачил Милер, заел се да оглежда вещите на мъртвия старец от Алтона. С него обви раменете си.
После извади един молитвеник и го разтвори на съответната страница. Приближи се до пиринчения парапет, който разделяше на две голямото помещение, хвана се за него и впери поглед в пламъчето пред себе си. Не беше религиозен, затова често му се налагаше да хвърля по някой поглед в молитвеника. Устата му бавно започна да реди думите, произнасяни от неговите сънародници хилядолетия наред…
И тъй, двадесет и една години след като душата на мъжа, наречен Соломон Таубер, умря в далечната Рига, един майор от израелските десантни части прочете заупокойна молитва за нея, изправил се сам на един хълм в Обетованата земя…
Ако всичко на този свят приключваше подредено като мозайка, хората едва ли щяха да имат проблеми. Но това става изключително рядко. Човеците продължават да живеят и умират, когато им дойде времето и мястото. Така стана и с главните действащи лица в тази история — доколкото, разбира се, е възможно да бъде проследена тяхната съдба.
Петер Милер се прибра у дома, ожени се за Зиги и продължи да пише онзи тип репортажи, които хората обичат да четат, докато закусват или чакат при бръснаря. През лятото на 1970 година Зиги забременя за трети път.
Хората на ОДЕССА се пръснаха. Върнала се у дома, съпругата на Едуард Рошман завари телеграма, с която мъжът й я викаше да го последва в Аржентина. Тя обаче отказа. През лятото на 1965 година му написа писмо, адресирано до Вила Ербал, и поиска да получи развод според действащите в Аржентина закони.