В периода между 1 август 1941-ва и 14 октомври 1944-та в Рига са транспортирани близо 200 000 немски и австрийски евреи. Там намират смъртта си 80 000 души, а останалите 120 000 са транспортирани в изброените по-горе шест нови концлагера в Южна Полша. 400 души имат късмета да оживеят. Половината от тях обаче загиват по време на „похода на смъртта“ от Щутхоф до Магдебург. Транспортът, в който пътува Таубер, е първият от Райха. Той пристига на местоназначението си на 18 август 1941 година в три часа и 45 минути следобед.
Гетото на Рига беше неделима част от града. Там и преди войната са живели голяма част от местните евреи. По време на моето пристигане само неколкостотин души от тях все още бяха живи. Но за по-малко от три седмици Рошман и заместникът му Краузе ликвидираха и тях.
Гетото се намираше в северозападните покрайнини на града. Южният му край беше ограден със стена, а западният и източният — с ограда от бодлива тел. На север се простираше голо и мъртво поле. Именно там беше изграден единственият портал на лагера, охраняван от две наблюдателни вишки, върху които дежуреха есесовци от латвийски произход. От портала към центъра на гетото водеше Масе Калну Йела — Малката хълмиста уличка, а вдясно от нея (ако човек се обърне на север, към портала) се намираше Блех Плац или Площадът на канчетата — най-главното лагерно пространство. Там се подбираха хората за поредната екзекуция, там се извършваше проверката, съставяха се групите за робски труд и се изпълняваха наказанията — бой с камшик или смърт чрез обесване. В средата на площада се издигаше бесилката — масивен дървен правоъгълник, под който се поклащаха осем стоманени куки с готови примки на тях. Всяка вечер на примките увисваха поне шестима нещастници, а нерядко за куките трябваше да се чака на опашка, тъй като Рошман беше изключително придирчив към свършената през деня работа.
Гетото се простираше на площ от около три квадратни километра, на която някога са живели между 12 000 и 15 000 души. Преди да пристигнем, около 2 000 оцелели до този момент евреи от Рига успели да привършат строителните работи. В резултат на това при пристигането на нашия транспорт — около 5 000 мъже, жени и деца, мястото беше предостатъчно. Но транспортите не секваха и скоро населението на гетото набъбна до 30–40 000 души. Това принуди лагерната управа да прибягва до екзекуцията на толкова хора от старите лагерници, колкото беше бройката на новопристигналите. В противен случай имаше опасност пренаселеността да се отрази отрицателно върху здравето на онези от нас, които все още бяха годни за работа. А Рошман не можеше да допусне това.
В онази първа вечер се настанихме сравнително добре в най-хубавите постройки. Позволихме си лукса да живеем по един човек в стая, спяхме на истински легла, а вместо завивки използвахме пердетата. Отпивайки вода от канчето си, моят съквартирант каза, че може би няма да сме толкова зле, колкото очаквахме. Но все още нямахме представа за личността на коменданта Рошман…
Лятото отстъпи мястото си на есента. После изтече и тя, за да дойде зимата. Условията в лагера продължаваха да се влошават. Всяка сутрин ни строяваха на Площада на канчетата. Бяхме предимно мъже, тъй като жените и децата ги ликвидираха почти веднага след пристигането им като негодни за работа. Подреждахме се за обичайната проверка под ударите на латвийската охрана. Никой не си правеше труд да чете имената ни, които впрочем не фигурираха в никакви списъци. Просто ни преброяваха и ни разделяха на работни групи. Всеки ден почти цялото население на лагера, жените и децата включително, напускаше лагера подредено в дълги колони. Работехме по дванадесет часа без прекъсване в постоянно увеличаващите се цехове и работилници в покрайнините на Рига.
Още първия ден се обявих за дърводелец, което не беше истина. Но като архитект бях наблюдавал работата на дърводелците и това се оказа достатъчно. Правилно се оказа и предположението ми, че навсякъде ще има нужда от дърводелци. Изпратиха ме на работа в близката дъскорезница, където режеха сурови борови трупи и ги превръщаха в талпи за военни укрепления.
Работата беше тежка до изнемогване и дори здрав човек трудно би се справил с нея. Работехме на открито в студ и пек, във влажните низини на латвийското крайбрежие.
Хранителната ни дажба представляваше половин литър мътна течност, която наричаха супа. Всъщност това беше вода, в която много рядко можеше да се открие по някоя обелка от картофи. Дажбата приемахме сутрин преди работа, още половин литър от нея получавахме вечер, след завръщането си в гетото. Тогава ни даваха и по комат черен хляб, придружен от един гранясал картоф.