За внасяне на храна в гетото имаше едно-единствено наказание — незабавно обесване, още докато траеше вечерната проверка на Площада на канчетата. Но този риск беше неизбежен, ако човек искаше да оцелее.
Вечер, когато колоните лагерници уморено се влачеха към портала, там ги очакваха, готови за внезапни проверки, Рошман и свитата му от есесовци. Те просто посочваха наслуки някой мъж, жена или дете и му заповядваха да се съблече. Откриеха ли в дрипите му картоф или комат хляб, отстраняваха го до вечерната проверка.
Когато всички се строяваха на площада, Рошман бавно се приближаваше откъм улицата. Зад него, наобиколени от есесовската охрана, пристъпяха уморено десетината осъдени. Мъжете се качваха на платформата под бесилката и чакаха края на проверката с примка на шията. След приключване на преброяването Рошман тръгваше покрай платформата, даряваше по една усмивка на покачените върху нея хора и с отмерени ритници отместваше столовете изпод краката им. Предпочиташе да прави това с лице към жертвата, за да може да следи изражението й. Понякога само се правеше, че се готви да ритне стола, и задържаше крака си във въздуха. Наблюдавайки как човекът над него трепери, убеден, че вече танцува на въжето, той се заливаше от весел смях.
Някои от осъдените се молеха на Бога, а други молеха за милост. Рошман обичаше такива представления. Тогава се правеше, че не чува добре, слагаше ръка на ухото си и питаше:
— Моля? Не можеш ли да говориш малко по-високо? Не чух добре!
А след като ритнеше стола — всъщност това не бяха столове, а дървени амбалажни каси, — той се обръщаше към подчинените си и шеговито казваше:
— Господи, май наистина трябва да си сложа слухов апарат…
След няколко месеца в лицето на Едуард Рошман ние, затворниците, виждахме самия дявол. Изобретателността му надминаваше всякакви граници.
Когато залавяше с комат хляб някоя жена, той я оставяше да гледа бесенето на мъжете преди нея и беше особено доволен, ако някой от тях се окажеше неин мъж или брат. След това я караше да падне на колене пред строеното на площада затворническо каре и заповядваше на лагерния бръснар да й обръсне главата.
След проверката я извеждаха отвъд оградата и я подкарваха към близкото гробище. Там тя си изкопаваше плитко гробче, отпускаше се на колене до него, а Рошман или някой от надзирателите притискаше дулото на своя люгер в тила й и бавно дърпаше спусъка. Ние нямахме право да наблюдаваме тези екзекуции, но есесовците от латвийската охрана разправяха как той понякога стрелял край ухото на жертвата и тя падала в гроба ни жива, ни умряла… После, разбира се, отново изпълзявала навън и заемала същата поза. При други случаи капитанът натискал спусъка, без да зареди пистолета си. Очакващата смъртта си жена чувала единствено сухото изщракване на пружината. Дори латишите — съвсем закоравели убийци, поклащаха глави, учудени от изтънчената жестокост на Рошман…
В Рига имаше едно момиче, което с риск на живота си подпомагаше лагерниците. Наричаше се Оли Адлер и беше от Мюнхен, доколкото си спомням. Сестра й Герда, заловена да внася храна в гетото, вече почиваше в гробището край оградата. Оли беше изключително красиво момиче и Рошман беше забелязал това. Той я направи своя наложница, наричайки я официално домашна прислужница, тъй като на есесовските офицери им беше забранено да имат интимни връзки с еврейки. Тя пък пренасяше лекарства в гетото и ги раздаваше на лагерниците при всеки удобен случай. Тези лекарства задигаше от есесовските запаси — една дейност, наказанието за която беше, разбира се, смърт. За последен път я видях, когато ни товареха на кораба, акостирал на пристанището на Рига…
В края на първата зима ми стана ясно, че няма да издържа още дълго. От постоянния глад, студа, влагата, убийствената работа и непрекъснатите изтезания някога здравото ми тяло се превърна в скелет. Поглеждайки се в огледалото, виждах един изпит и брадясал старец с червени кръгове около очите и дълбоко хлътнали бузи. По онова време тъкмо бях навършил тридесет и пет години, но изглеждах на седемдесет. Но така изглеждаха и всички останали.
Бях свидетел на откарването на десетки хиляди хора към изкопаните сред гората масови гробове, на стотици, намерили смъртта си от глад, студ и болести, на десетки, загинали под камшиците на охраната, разстреляни или обесени… Бях дори мъничко учуден, че след цели пет месеца в лагера продължавах да съм жив. Жаждата за живот, появила се за пръв път у мен още в товарния вагон, отдавна бе изчезнала, заменена от апатията и безнадеждността. Живеех като робот, защото знаех, че скоро всичко ще свърши. Но през март се случи нещо, което ми даде сили да изкарам още цяла година.