Дори днес добре помня датата. Беше трети март 1942 година, денят, в който пристигна вторият конвой от Дюнамюнде. Месец преди това за пръв път се появи странният товарен фургон. Беше голям колкото среден по размер автобус, без прозорци, стоманеносив на цвят. Паркираха го пред портала. На сутрешната проверка Рошман обяви, че има да направи тайно съобщение. Обясни, че в малкото градче Дюнамюнде, намиращо се на около сто и двадесет километра от Рига, на брега на река Дюна, е открита малка фабрика за рибни консерви. Работата била лека, храната добра, а условията за живот — отлични. Поради тези причини за нея имали право да кандидатстват само възрастни и болни хора, както жени и деца.
Кандидати, разбира се, имаше в изобилие. Рошман лично се зае да ги избира сред строените лагерници. За пръв път в историята на гетото болните и слабите не се криеха зад гърба на събратята си, не викаха и не протестираха както когато ги влачеха насила към мястото за екзекуции. Напротив — сега те правеха всичко възможно, за да бъдат забелязани. В крайна сметка избраха около сто души, които започнаха да се качват във фургона. Вратите щракнаха зад гърба им и само най-наблюдателните от нас забелязаха колко плътно се затвориха те. Камионът потегли без обичайния облак синкав дим от ауспуха. По-късно лагерниците разбраха каква е истината. Нямаше никаква консервна фабрика в Дюнамюнде, а фургонът беше просто подвижна газова камера. Оттогава насетне в лагерния жаргон се появи нов израз — „конвой за Дюнамюнде“, който означаваше смърт чрез обгазяване.
На трети март из гетото се разнесе слух, че предстои формирането на втори „конвой за Дюнамюнде“. На сутрешната проверка слухът беше потвърден лично от Рошман. Но този път вълната от доброволци липсваше. Широко усмихнат, Рошман закрачи между редиците лагерници и с леко почукване на камшика си посочваше своите избраници. Този път обаче се изхитри и започна от последния, четвърти ред, където обикновено се строяваха най-старите, най-слабите и най-малко годните за работа.
Една старица беше предвидила този ход и смело беше заела място в първата редица. Сигурно беше най-малко на шестдесет и пет години, но жаждата за живот я бе накарала да обуе обувки с висок ток, кой знае откъде изровени черни копринени чорапи, високо вдигната над коленете пола и живописна шапка. Беше начервила страните и устните си, а върху лицето й лежеше дебел слой пудра. Явно беше твърдо убедена, че може да мине за младо момиче, макар на практика да се отличаваше от всяка група лагерници.
Стигнал до нея, Рошман се спря и учудено вдигна вежди. После по лицето му бавно се разля усмивка на радостна изненада.
— Я виж какво сме имали тук! — викна той и върхът на камшика му се насочи към старицата с очевидното желание да привлече вниманието на колегите си, охраняващи в средата на площада вече подбраните за конвоя стотина нещастници. — Не желаете ли една малка разходка до Дюнамюнде, млада госпожице?
— Не, господине — отвърна разтреперана от страх жената.
— На колко сте години, ако не е тайна? — усмихна се още по-широко Рошман под кикота на останалите есесовци. — Седемнайсет? Двайсет?
Кокалестите колене на старицата видимо започнаха да треперят.
— Да, господине — отвърна тя.
— Превъзходно! — викна Рошман. — Винаги съм си падал по хубавите момичета. Излезте, моля ви, в средата на плаца, за да могат всички да се насладят на вашата младост и красота! — С тези думи той я сграбчи за ръката и я блъсна към средата на Площада на канчетата. След това се приближи до нея и продължи: — Е, госпожице… След като сте така млада и хубава, вероятно нямате нищо против и да потанцувате, нали?
Старицата стоеше в средата на площада и трепереше не толкова от мразовития вятър, колкото от ужас. Устните й беззвучно се раздвижиха.
— Моля? Не умеете да танцувате? — викна Рошман. — О, сигурен съм, че такова грациозно създание като вас танцува отлично!
Останалите есесовци се заливаха от смях. Макар че не разбираха какво става, латишите също започнаха да се усмихват. Старицата поклати глава и усмивката на Рошман изчезна.
— Танцувай! — излая той.
Тя направи няколко движения, приличащи повече на конвулсии, отколкото на танц, после отново спря. Рошман измъкна люгера си, дръпна ударника и изстреля един куршум в пясъка на няколко сантиметра от краката й. Старицата подскочи от страх.
— Танцувай! Танцувай!
При всяка дума един куршум вдигаше облаче прах край краката на старицата.