— Ще ни танцуваш, мръсна еврейска кучко!
Рошман сменяше пълнителите и продължаваше да стреля. Накрая и трите паласки на колана му се изпразниха. Беше изминал най-малко половин час — време, през което старицата подскачаше все по-високо и по-високо, а късата поличка се виеше около мършавите й бедра. Накрая, останала без дъх, тя се тръшна на пясъка. Вече й беше все едно дали ще живее, или ще умре. Трите си последни куршума Рошман изстреля на няколко сантиметра от лицето й. Очите й се напълниха със ситни песъчинки. Между изстрелите се долавяше тежкото й хрипливо дишане. Беше толкова силно, че се разнасяше над целия площад.
Свършил куршумите, Рошман изрева още веднъж „танцувай“ и тежкият му ботуши потъна в корема на падналата жена. До този момент всички лагерници наблюдаваха сцената в гробно мълчание. И изведнъж човекът до мен започна да се моли. Беше дребен брадат хасид2, все още облечен в останки от дългото си черно палто. Въпреки студа, принудил повечето от нас да носят ушанки, върху главата си беше поставил широкополата черна шапка на своята секта. Започна да рецитира шема3 с треперещ в началото глас, който постепенно укрепваше. Усещайки, че Рошман е побеснял, аз също започнах да се моля хасидът да млъкне. Но той продължаваше:
— Чуй ме, о, Израел…
— Млъквай! — изсъсках с ъгълчето на устата си аз.
— „Бог е нашият господар…“
— Млъквай, че ще затриеш всички ни!
— „Бог е единствен…“
Последната сричка проточи по традиционния за религиозните певци начин — така, както направил равинът Акива по заповед на Тиний Руфус, преди да умре в амфитеатъра на Цезария. Точно в този момент Рошман престана да крещи на старицата, вдигна глава като животно, което души вятъра, и бавно се извърна към нас. Погледът му падна върху мен, тъй като аз стърчах с една глава над хасида.
— Кой говореше? — попита той и тръгна по пясъка в моята посока. — Ти! Крачка напред!
Пръстът му беше забит в мен. „Ето го края, помислих си. И какво от това? Сега или по-късно — все тая.“ Пристъпих крачка напред точно когато комендантът се спря пред мен.
Не каза нищо, но лицето му се кривеше като на обзет от бяс маниак. След няколко секунди започна да се успокоява и чертите му постепенно се върнаха към спокойната вълча усмивка, от която трепереше всичко живо в лагера, включително и есесовците латиши.
Ръката му се стрелна с такава бързина, че никой не видя нищо. Аз усетих как нещо експлодира в лявата част на лицето ми и главата ми закънтя така, сякаш до ушите ми беше избухнала бомба. След това дойде отчетливото, но някак си далечно усещане, че кожата ми се разцепва от ухото до устата с лекотата на прогнила басма. Още преди да рукне кръвта, Рошман повтори операцията и върху другата ми скула. Върхът на камшика му разцепи със същата лекота кожата ми, аз отново чух как тя се разпаря като старо парче плат, ушите ми отново се изпълниха с оглушителен трясък. Този камшик беше дълъг около шестдесет сантиметра, половината стоманен, половината от твърдо импрегнирана кожа. При съприкосновение с човешкото тяло тази сплав разцепваше тъканта като с нож. Уверих се на практика в това.
В рамките на няколко секунди топлата кръв, която бликаше на два фонтана от лицето ми, обля предната част на дрехата ми. Рошман се извърна от мен и посочи с върха на камшика си старицата, която продължаваше да хълца в средата на площада.
— Вдигни тази стара вещица и я отнеси във фургона! — нареди ми той.
И тъй, няколко минути преди стотината обречени на смърт нещастници да бъдат натоварени в подвижната газова камера, аз вдигнах старицата на ръце и я понесох по Малката хълмиста уличка към чакащия пред портала камион. Струящата от лицето ми кръв я обливаше с топлите си струи. Опрях я в задната част на камиона и понечих да се отдръпна. Но тя изведнъж впи костеливите си пръсти в китката ми с изненадваща сила. Придърпа ме към себе си така, както беше седнала на пода на смъртоносния фургон, извади една малка батистена кърпичка, която положително познаваше и по-добри времена, и бавно попи част от кръвта, все така стичаща се по брадичката ми. После бавно вдигна към мен омазаното си в невъобразима смесица от грим, руж, сълзи и пясък лице. Тъмните й очи блестяха като звезди.
— Евреино, сине мой! — прошепна. — Ти трябва да живееш! Закълни се, закълни се, че ще излезеш жив, жив от тук! Трябва да живееш, за да можеш да разкажеш на света какво се е случило с нашия народ! Обещай ми това!
И аз обещах. Заклех се да оживея независимо как, независимо на каква цена. Тя ме пусна и аз се запрепъвах обратно към гетото. На средата на пътя припаднах.
2
Член на широкоразпространена сред евреите религиозна секта, проповядваща смирение и отшелничество. — Б.пр.
3
Една от главните молитви в юдейската религия, възхваляваща всемогъществото на Мойсей. — Б.пр.