Малко след като се върнах на работа, взех две решения. Първото беше да започна да си водя таен дневник, като татуирам имена и дати по краката си с помощта на карфица и черно мастило. Исках един ден да бъда в състояние да възпроизведа всичко, което ставаше в Рига, за да мога да дам съвсем конкретни свидетелски показания срещу престъпниците. Второто ми решение беше да стана „капо“ — един от членовете на еврейската полиция.
Това решение не беше леко, тъй като тези хора бяха длъжни да гонят своите братя по местоработата, а нерядко и до лобните им места. Нещо повече — те носеха специална тояга, с която трябваше да налагат сънародниците си и да ги подтикват към по-усърден труд, особено ако наблизо се намираше някой есесовски офицер. Въпреки това на 1 април 1942 година аз се явих пред шефа на еврейската полиция и помолих да бъда назначен за капо. Този акт автоматически прекъсваше връзките ми с всички мои сънародници. Място за нови полицаи винаги се намираше, защото въпреки по-добрата храна и по-човешките условия на живот — главно освобождаването от робския труд — много малко хора приемаха да стават такива…
Чувствам се длъжен да опиша начина по който се ликвидираха негодните за работа хора, тъй като по заповед на Рошман по този начин бяха ликвидирани между 70 и 80 000 евреи в Рига. При пристигането на поредния ешелон товарни вагони най-малко хиляда от петте хиляди нови затворници бяха вече мъртви. Само по изключение в петдесетината вагона можеха да се намерят по-малко трупове.
Новопристигналите се строяваха заедно с нас на Площада на канчетата и подборът на хората за незабавна екзекуция започваше. При него нямаше никакво значение дали са от новопристигналите или от старите лагерници. Именно в това се криеше смисълът на сутрешното и вечерното преброяване. Негодните за работа сред новопристигналите незабавно се отделяха. Това бяха почти всички деца, старците, жените и болните. Останалите биваха преброявани. Ако се окажеха примерно две хиляди, от старите лагерници се изваждаха същото количество хора. В крайна сметка броят на пристигналите се изравняваше с броя на екзекутираните и по този начин се избягваше пренаселването на гетото. Човек можеше да издържи шест месеца робски труд, понякога повече, но настъпваше денят, когато здравето му се влошаваше и камшикът на Рошман го почукваше по гърдите. И тогава той се отправяше към редовете на мъртвите…
В началото тези мъртъвци се строяваха в колона, която бавно потегляше към горите край града. Латишите наричаха тези гори Викерникер, а германците — Хох, т.е. „Високите гори“. Тук, на поляните сред вековните борове, бяха изкопани огромни открити ями — последното дело на рижките евреи преди ликвидацията им. Под надзора на Рошман латвийските есесовци тикаха хората направо в ямите. Там те получаваха по един куршум в главата, а оцелелите местни евреи засипваха труповете им с тънък пласт пръст. Върху тях хвърляха нови тела и нова пръст и така, докато ямата се напълнеше. После идваше ред на следващата…
В гетото съвсем ясно се чуваше тракането на картечниците, ликвидиращи поредния контингент. Малко след това от хълма се спускаше откритата кола на Рошман…
След като станах капо, всички контакти между мен и останалите лагерници се прекратиха. Нямаше смисъл да обяснявам защо съм постъпил така, нямаше смисъл да им казвам, че един капо повече или по-малко е факт без всякакво значение; че една бройка по-малко в списъка на мъртъвците е нещо съвсем незабележимо, докато един-единствен оцелял свидетел може да промени много неща. Разбира се, не толкова да спаси германските евреи, колкото да отмъсти за тях. Това поне беше аргументът, който непрекъснато си повтарях, но дали действително беше така? Не се ли страхувах от смъртта, за да предприема подобно действие? Както и да е. Скоро страхът престана да има каквото и да било значение. Защото през август същата година се случи нещо, което окончателно уби душата ми, макар външната й обвивка да продължаваше своята упорита борба за оцеляване.
През юли от Виена пристигна голям транспорт австрийски евреи. Сигурно всички са били белязани със знака за „специално отношение“, защото в гетото не докараха никого. Ние изобщо не ги видяхме, тъй като от гарата ги откараха направо във Високите гори и там ги разстреляха. Същата вечер по хълма се спуснаха четири камиона, претъпкани с дрехи, които изсипаха товара си на Площада на канчетата за сортиране. Образува се куп колкото къща, който бавно се трансформираше в отделни купчини от обувки, чорапи, бельо, панталони, рокли, сака, четки за бръснене, очила, зъбни протези, венчални халки, пръстени, шапки и прочие.