Това беше нормалната процедура за всички подлежащи на ликвидиране транспорти. Преди да получат куршума си, всички гости на Хълма на екзекуциите биваха събличани абсолютно голи, а вещите им докарваха тук, в гетото. След сортировката ги изпращаха обратно в Райха. Златото, среброто и бижутата оставаха в лично разпореждане на капитан Рошман…
През август 1942 година от лагера Терезиенщад в Бохемия, където чакаха своето унищожение десетки хиляди германски и австрийски евреи, пристигна поредният транспорт. Новодошлите бяха остригани до кожа още в транзитния лагер и по тази причина жените се различаваха от мъжете единствено по дрипавите си рокли. Една такава жена, застанала на отсрещната страна на площада, привлече вниманието ми. Нещо познато в чертите й накара звънчетата на паметта ми да звъннат за миг, макар че тя беше суха като вейка, прегърбена и постоянно кашляше.
Рошман стигна до нея, потупа я по гърдите с върха на камшика си и продължи по-нататък. Пристъпващите зад него латиши я хванаха за ръцете и грубо я тласнаха към средата на плаца, където чакаха останалите жертви. Болшинството хора от този транспорт не бяха годни за работа и по тази причина подборката се проточи. Това означаваше, че малцина от нас ще бъдат принудени да попълнят бройката. Лично за мен този въпрос стоеше почти академично, тъй като в качеството си на капо имах лента на ръкава и тояга в ръцете. Допълнителната храна ми се беше отразила доста добре. Макар да видя лицето ми, Рошман не показа с нищо, че ме е запомнил. Камшикът му беше разцепвал толкова много лица, че той едва ли беше в състояние да запомни всяко едно от тях.
Една голяма част от избраните през онази лятна вечер жертви беше строена в колона и подкарана от еврейските полицаи към портала. Оттам я поеха латишите и транспортът бавно тръгна да измине последните шест километра на своя живот. Толкова беше разстоянието до Високите гори и смъртта.
Но навън чакаше и фургонът камера. По тази причина от тълпата бяха извадени още стотина души — най-болните и немощните. Аз се готвех да придружа основната група на обречените до портала, когато лейтенант Краузе махна с ръка към мен и още трима-четирима капо, които все още не бяхме напуснали площада.
— Хей, Вие! — ревна той. — Заведете тези тук до „конвоя за Дюнамюнде“!
Изчакахме основната маса да напусне територията на лагера и поведохме стотината накуцващи, кашлящи и пълзящи хора към чакащия камион. Сред тях беше и слабата жена с проядените от туберкулозата гърди. И тя, подобно на всички останали, знаеше къде я водеха. Но отново, като всички останали, с безропотно подчинение се насочи към задната част на фургона. Вратите бяха доста нависоко, а тя беше твърде слаба да се качи. Инстинктивно се обърна към мен, за да получи помощ. И двамата се вкаменихме, гледайки се с невярващи очи.
Зад гърба ми се разнесоха стъпки и двамата капо край вратите на фургона се изпънаха в положение мирно, смъквайки с бързо движение омазнените си кепета. Разбрал, че към нас се приближава есесовски офицер и аз направих същото. Жената продължаваше да ме гледа с немигащ поглед. Човекът зад мен излезе напред. Беше капитан Рошман. Кимна с глава на двамата ми колеги да продължават и втренчи в мен воднистосините си очи. Реших, че вечерта непременно ще бъда бичуван, тъй като бях свалил кепето си с известно закъснение.
— Как се казваш? — неочаквано ме попита той.
— Таубер, господин капитан — отвърнах аз, все така изпънат като струна.
— Струва ми се, че си малко бавничък, Таубер… Не мислиш ли, че тази вечер трябва малко да те пооживим?
Нямаше смисъл да отговарям, присъдата беше прочетена. Очите на Рошман се плъзнаха по фигурата на жената и подозрително се присвиха. После върху лицето му бавно изплува познатата вълча усмивка.
— Познаваш ли тази жена? — попита ме той.
— Да, господин капитан — отвърнах аз.
— Коя е тя?
Не можех да отговоря. Сякаш устата ми беше намазана със силно лепило.
— Да не е съпругата ти? — настоятелно попита той и аз тъпо кимнах с глава. Усмивката му още повече се разшири.
— Таубер, Таубер! — поклати глава Рошман с престорено порицание. — Но къде останаха добрите ни обноски? Помогни на дамата да се качи във фургона!
Продължавах да стоя неподвижно, неспособен да направя каквото и да било движение. Той наведе лицето си към моето и изсъска:
— Имаш на разположение точно десет секунди! В противен случай и ти влизаш с нея!
Бавно протегнах ръка и Естер се облегна на нея. Тази помощ й беше достатъчна, за да се покатери вътре. Двамата ми колеги чакаха да затворят вратата. От височината на платформата тя се обърна и ме погледна. По хлътналите й бузи бавно се търкулнаха две самотни сълзи. Не каза нищо. През цялото време не си разменихме дори и дума. После вратата се затръшна и фургонът бавно потегли. Последното нещо, което видях, бяха очите й, вперени в мен.