Почувствал, че мислите на Милер са далеч, човекът, който се беше облегнал на прозорчето, явно реши, че той е изпаднал в шок от смъртта на президента. Затова заряза приказките за нова световна война и възприе подобаващо траурно поведение.
— Да, да — тъжно закима той, сякаш отдавна беше очаквал това нещастие. — Диви хора са тези американци! Запомнете думите ми — диви хора! Насилието е вътре в душите им и ние отсам океана никога няма да проумеем това!
— Разбира се — отвърна Милер, но умът му продължаваше да бъде на километри оттук. Човекът най-сетне разбра, че не е попаднал на най-подходящия събеседник.
— Е, трябва да се прибирам — изправи се той. — Бог да ви помага. — После тръгна към колата си.
— Лека нощ — извика с известно закъснение Милер, после вдигна стъклото, тъй като откъм Елба духаше силен студен вятър. Радиото свиреше някакъв бавен марш. Говорителят предупреди, че тази нощ няма да има повече забавна музика, а само кратки новини на подходящ музикален фон.
Милер се облегна в удобната кожена седалка на ягуара и запали една от своите „Рот-Хендъл“ — цигари без филтър с черен тютюн, които воняха така, че майка му имаше постоянен повод да се оплаква от своя неблагонадежден син.
Човек винаги се изкушава да помечтае какво би станало, ако… или ако не… Често това е съвсем безполезна умствена гимнастика, защото това, което би могло да се случи, винаги е било една от най-големите загадки на света. Но тук му е мястото да споменем, че ако в онази нощ Милер не беше пуснал радиото в колата си, той положително не би загубил половин час встрани от аутобана. А това би му попречило да види линейката и той нямаше да знае нищо нито за Соломон Таубер, нито за Едуард Рошман. И в резултат четиридесет месеца по-късно Република Израел вероятно щеше да престане да съществува.
Допуши цигарата си, продължавайки да слуша новините по радиото, а после смъкна прозорчето, за да изхвърли фаса. Сетне завъртя ключа и мощният мотор под скосения капак на ягуара, модел „ХК-150“, за миг прогърмя и после замърка по обичайния си спокоен и вдъхващ сигурност начин — сякаш затворен в клетка свиреп звяр е получил храната си. Милер включи светлините, хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане и се включи във все по-интензивното движение по осдорфския път.
Воя на настигащата го линейка чу малко преди да спре на светофара на Щресеман Щрасе. Болничната кола се плъзна вляво от него, сирената й за миг заглъхна, а след това отново поде пронизителния си вой. Водачът й навлезе на червено в кръстовището, зави пред Милер и свърна надясно по Даймлер Щрасе. Реакцията на Милер беше напълно инстинктивна — той отпусна съединителя, изви волана и ягуарът пое на двадесетина метра след линейката.
Когато осъзна какво прави, понечи да извие волана и да се прибере у дома. Шансът да се натъкне на нещо интересно беше съвсем нищожен, но знае ли човек? Обикновено линейките са свързани с човешки проблеми, а те нерядко дават храна за сензационни репортажи, особено ако човек успее да се озове на местопроизшествието преди полицията и щатните репортери. Това тук можеше да го заведе до мястото, където е станала тежка катастрофа, или пък до пожар в някой жилищен блок, преградил пътя към живота на невръстни дечица… Можеше да бъде всичко. В колата си Милер винаги държеше готов един малък фотоапарат „Яшика“ с вградена светкавица, защото отдавна беше разбрал, че пред очите му може да се разиграе какво ли не…
Познаваше човека, който на 6.II.1958 година посрещал някого на мюнхенското летище и буквално на неколкостотин метра от него се разбил самолетът, на борда на който се намирали футболистите от прочутия „Манчестър Юнайтед“. Макар че никога не е бил професионален фотограф, този човек извадил апаратчето, с което възнамерявал да увековечи почивката си в планината, и заснел изключителните кадри с горящата машина. По-късно получил за тях над пет хиляди английски лири, които му били изплатени от жадните за сензации илюстровани списания.