Оттогава изминаха двадесет години, но аз все още продължавам да се питам какво ли искаше да ми каже с този последен поглед. Имаше ли в него любов или омраза, отвращение или съжаление, учудване или разбиране? Никога няма да узная това.
Когато фургонът замина, Рошман, все така усмихнат, се извърна към мен.
— Продължаваш да живееш, Таубер — произнесе присъдата си той. — Дотогава докогато решим ние. Но от този миг нататък ти си мъртвец!
Прав беше. В този ден моята душа умря, макар обвивката й да продължаваше да живее. Беше 29 август 1942 година.
След тази дата се превърнах в робот. Вече нищо не ме интересуваше. Не изпитвах нито студ, нито болка. Нищо. Гледах жестокостите на Рошман и другите есесовци, без да ми мигне окото. Бях се изолирал от всичко, което може да развълнува човешкия дух, а тялото ми почти не реагираше на физическите дразнения. Единственото нещо, което продължавах да правя, беше да си отбелязвам всяка подробност от лагерния живот, запечатвайки я в съзнанието си с точността на компютър. Датите върху кожата на краката ми бързо се увеличаваха. Транспортите продължаваха да прииждат, хората продължаваха да бъдат отвеждани във Високите гори или вкарвани във фургона, продължаваха да умират и да бъдат заравяни. Понякога, докато ги съпровождах до портала с тояга в ръка и лента на ръкава, аз се взирах в очите им. Припомнях си стиховете на един английски поет, когото някога обичах. В тях се разказваше за един моряк, осъден да живее и гледа очите на своите другари, обречен да открива в тях проклятието. Но проклятия за мен нямаше, тъй като бях недосегаем дори за чувството на вина. То дойде едва година по-късно. Бях се превърнал в кух мъртвец, осъден да стои на краката си…
Петер Милер чете до късно през нощта. Описанието на невероятните зверства просто го парализираше. На няколко пъти му се наложи да се облегне назад и известно време да диша дълбоко, за да успее да възвърне спокойствието си. После отново се залавяше за дневника.
Малко преди полунощ остави книгата настрана и отиде в кухнята да си направи още кафе. Застана до прозореца и хвърли един поглед към улицата, преди да дръпне завесата. В далечния й край блестеше неонът на „Кафе Шери“, който хвърляше отблясъци към Щайндам. Видя как едно от момичетата, които се навъртат в това заведение да изкарат по някоя допълнителна марка, излиза от входа под ръка с някакъв търговец. Двамата хлътнаха в евтиния пансион на стотина метра по-нататък. Там търговецът щеше да олекне със сто марки срещу половин час механични сексуални упражнения.
Милер дръпна завесата, изпи кафето си и отново се върна към дневника на Соломон Таубер.
През есента на 1943 година от Берлин пристигна заповед труповете във Високата гора да бъдат изровени, а след това унищожени по-качествено — чрез изгаряне или чрез заливане с гасена вар. На думи заповедта беше ясна и лесна, но изпълнението й на практика се оказа извънредно трудна работа. Наближаваше зимата и земята беше станала твърда като камък. Това влоши настроението на Рошман за дни наред, но административните подробности по изпълнението на заповедта ангажираха времето му изцяло и той нямаше миг за нас.
Ден след ден, нарамили лостове и лопати, колоните от новообразувани работни групи маршируваха по посока на хълмовете; след ден над гората се извиваха стълбове черен пушек. За гориво се използваха сурови борови трупи, но почти разложените тела горяха трудно, а работата напредваше бавно. От време на време прибягваха до гасената вар — колкото да покриват всеки отделен пласт тела. После, през пролетта на 1944 година, когато земята омекна, ги заровиха.4
Работните групи за изпълнението на тази задача не бяха от гетото и живееха напълно изолирани от останалите лагерници. И те бяха съставени от евреи, но тях ги държаха в един от най-страшните лагери на областта — Салас Пилс. След като заповедта беше изпълнена, тези хора бяха просто оставени да умрат от глад и в резултат на това в този лагер често са били наблюдавани случаи на канибализъм…
През пролетта на 1944 година, след като работата беше в общи линии приключена, ликвидираха гетото. Голяма част от обитателите му (над 30 000 души) бяха отведени в гората и станаха последните приети от нея жертви. Останалите около 5 000 човека бяха транспортирани в лагера Кайзервалд. Гетото беше опожарено, а пепелта — заравнена с булдозери. Всичко, което остана от него, беше равна и мека пепел, простираща се върху стотици декари.5
4
Чрез тази процедура труповете били почти унищожени, но костите остават. По-късно руснаците откриват в този район над 80 000 скелета. — Б.пр.
5
През пролетта на 1944 година руснаците предприемат голяма военна офанзива. Фронтът се измества далеч на юг и на запад от Балтийските републики и областта Остланд се оказва окончателно откъсната от райха. Хитлер е ужасно разгневен на своите генерали, които предвиждат подобно развитие на нещата и го молят да изтегли останалите в района 45 дивизии. Той отказва с параноичния си лозунг „Победа или смърт“, обричайки по този начин над 500 000 германски войници на явна смърт. Лишени от муниции, някои от тях действително се сражават докрай, докато други се предават в плен. Само единици от тези пленници, откарани във вътрешността на Русия през тази зима, се завръщат в Германия 10 години по-късно. — Б.пр.