Рошман дръпна ръката на минаващия край него военен, завъртя го към себе си и го удари през лицето с облечената си в ръкавица ръка. Хиляди пъти бях виждал как този есесовец бие хората, но този път резултатът беше неочакван дори и за мен. Капитанът разтърси глава от удара, после вдигна юмрук и с пълна сила го стовари върху брадичката на Рошман. Онзи отлетя на няколко метра и се просна по гръб в снега, а от разбитата му устна се проточи тънка струйка кръв. Капитанът му обърна гръб и тръгна към санитарите си.
Рошман измъкна своя люгер, прицели се внимателно между раменете на отдалечаващия се военен и натисна спусъка. При трясъка на изстрела всички замръзнаха по местата си. Армейският капитан потръпна и се обърна. Рошман стреля още веднъж и куршумът прониза гърлото на военния. Тялото му се извъртя и капитанът беше мъртъв преди още да се строполи на кея. При съприкосновението на куршума с гърлото — нещо, което очевидно висеше на верижка около врата му, отлетя на няколко метра и се заби в снега. Изпълнявайки заповедта да хвърля тялото във водата, аз минах край този предмет и внимателно го разгледах. Оказа се, че е медал за храброст, окачен на специален шнур. Никога не научих името на този капитан, но медалът беше рицарски кръст с дъбови листа.
Докато четеше тази част от дневника, вълнението на Милер постоянно нарастваше. Отначало то се превърна в недоверие, после премина през съмненията и накрая вярата му отново се върна — по-силно от всякога. Прочете тази страница десет пъти подред, усещайки как го обзема чувството на сляпа и всепоглъщаща ярост. С усилия на волята си продължи по-нататък…
След това ни наредиха да разтоварим обратно ранените войници. Поставяхме носилките направо на кея, върху който се сипеше пухкав сняг. Аз помагах на едно съвсем младо войниче да слезе обратно по стълбите на трапа. Беше ранено в лицето и очите му бяха превързани с мръсно парче от риза. Беше почти в транс и непрекъснато търсеше майка си. Нямаше повече от осемнадесет години.
Най-накрая всички бяха разтоварени и мястото им заехме ние, лагерниците. Натъпкаха ни в трюмовете на два пъти — първите наблъскаха на дъното, а вторите накараха да скачат направо отгоре им. Бяхме притиснати като сардели и изобщо не можехме да помръднем. След като залостиха люковете над главите ни, дойде ред на есесовците. Капитанът на кораба явно искаше да отплава колкото е възможно по-скоро, за да избегне разузнавателните полети на съветските изтребители, които започваха заедно с настъпването на деня.
След три дни плаване стигнахме Данциг, далеч от фронтовата линия. Това бяха три дни на подскачащ и клатушкащ се ад под нивото на палубата, три дни без хляб и вода. Почти една четвърт от пленниците умряха по време на това пътуване. Никой не повръщаше, защото нямаше какво да се повръща. Но морската болест принуждаваше хората да изхвърлят само жлъчна слуз и това бързо ги обезводняваше. Мнозина умряха от самите пристъпи на болестта, други от глад или студ, трети от задушаване, а четвърти — просто защото бяха изгубили волята си за живот и се оставиха на милостта на смъртта. Най-накрая корабът пусна котва, люковете се отвориха и в смърдящите трюмове нахлу на талази свежият и леденостуден зимен въздух.
Разтовариха ни на пристанището в Данциг, строиха живите, а до тях наредиха труповете на мъртвите. Проверката трябваше да установи дали бройката на пристигналите отговаря на количеството затворници, натоварени в Рига. Есесовците винаги са били крайно прецизни по отношение на бройката.
По-късно разбрахме, че Рига е паднала в ръцете на русите на 14 октомври. Това е станало, докато ние сме били в открито море…
Изпълнената със страдания и болка одисея на Таубер приближавала към своя край. От Данциг натоварили оцелелите лагерници на баржи и ги превозили до концлагера Щутхоф. До началото на 1945 година работили в корабостроителницата за подводници в Бурграбен, като всеки ден ги превозвали дотам и обратно. В Щутхоф още няколко хиляди души станали жертва на глада. Умирали пред очите му, но той самият продължавал да живее.
През януари настъпващите съветски войски обкръжили Данциг. Малко преди това останалите живи лагерници в Щутхоф поели на получилия печална слава „поход на смъртта“. Движели се на запад към Берлин през дълбоки снегове и лют студ. Гонени от тълпи есесовци, тези колони от призраци прекосили цяла Източна Германия. Есесовците се надявали да ги използват вместо пропуск пред Западните съюзници. По пътя мрели като мухи и оставали там, където паднели — обледенени фигури в дълбокия сняг.
Таубер успял да преживее дори и това. Накрая остатъците от колоната, в която се движел, стигнали до Магдебург — едно градче, разположено западно от Берлин. Там есесовците ги зарязали и хукнали да се спасяват. Групата на Таубер била настанена в местния затвор под охраната на смаяните и безпомощни старци от Цивилната гвардия. Неспособни да изхранват своите затворници и ужасени от това, което ги чака, когато Съюзниците открият тези живи мъртъвци, хората от Цивилната гвардия позволили на всеки, способен да ходи, да си търси храна из опустошените околности на града.