За последен път видях Едуард Рошман при проверката, която ни направиха на пристанището в Данциг. Облечен в топли дрехи, той се качваше в някаква кола. Мислех, че повече няма да го видя, но съдбата ни беше отредила още една среща. Тя стана на 3 април 1945 година.
На тази дата бях тръгнал по посока на Гарделеген — едно селце източно от града, и бях успял да изровя малка торбичка картофи в компанията на още трима като мен. Влачехме се обратно по пътя с плячката си, когато една кола профуча край нас и се отправи в западна посока. Малко по-напред колата спря и хората в нея излязоха с очевидното намерение да откупят една каруца с кон от местните селяни. Погледнах към тях просто от любопитство. Бяха четирима — всички офицери от СС, които явно бягаха на запад. До шофьора, нахлузил куртка на ефрейтор от Вермахта, седеше Едуард Рошман.
Не ме позна, защото върху главата си бях нахлузил нещо като калпак от стар чувал за картофи, който ме предпазваше от острия пролетен вятър. Но аз го познах. Нямаше никакво съмнение, че беше той.
И четиримата в колата бяха заети с преобличане, като правеха това дори в движение. Малко преди да изчезнат на запад, от прозорчето изхвърча някаква дреха и тупна в праха. След няколко минути стигнахме до мястото и се наведохме да я разгледаме. Беше куртка на офицер от СС с двойната сребърна светкавица на капитан от Вафен-СС. Есесовецът Рошман вече не съществуваше…
Мирът настъпи двадесет и четири дни след този случай. По това време вече бяхме престанали да излизаме, предпочитайки да стоим гладни зад стените на затвора, вместо да рискуваме живота си на улиците, по които цареше пълна анархия. На 27 април в градчето всичко беше спокойно. Около десет сутринта излязох в двора на затвора и се заприказвах с един от възрастните пазачи. Почти побъркан от страх, този човек в продължение на цял час ми обясняваше, че няма нищо общо нито с Адолф Хитлер, нито с преследването на евреите.
После навън спря някаква кола и вратата се разтресе от тежки удари. Старецът от Цивилната гвардия отиде да отвори. Мъжът, който предпазливо пристъпи напред с готов за стрелба револвер, беше облечен в непозната за мен униформа.
Очевидно беше офицер, тъй като зад него се появи войник с плоска каска и насочена напред пушка. Спрели на вратата, те мълчаливо оглеждаха затворническия двор. В единия ъгъл имаше струпани петдесетина трупа — всичките умрели за последните две седмици, които нямаше кой да погребе. Други полумъртви скелети бяха налягали край стените, подлагайки на бледите слънчеви лъчи своите гноящи и червясали рани.
Двамата мъже се спогледаха, после насочиха погледи към седемдесетгодишния пазач от Цивилната гвардия. Той смутено отвърна на погледа им и отвори уста да изрече онези думички, които вероятно помнеше още от Първата световна война:
— Хелоу, Томи…
Офицерът презрително го огледа, после очите му отново пробягаха по двора, а устните му процедиха на съвсем ясен английски език:
— Ах ти, мръсна свиня!
Аз внезапно се разплаках…
Не зная как успях да се добера до Хамбург, но го направих. Исках да видя дали е останало нещо от предишния ми живот. Не беше. Улиците, на които се бях родил и израснал бяха изчезнали в пламъците на Големия пожар, възникнал вследствие на Съюзническите бомбардировки. Нямаше я сградата на моята служба, нямаше го малкото ми апартаментче…
Англичаните в Магдебург ме настаниха в болница, но аз напуснах по собствено желание и се придвижих към родния град с попътни превозни средства. Когато стигнах там и се уверих, че нищо не е останало, най-накрая не издържах и окончателно рухнах. Прекарах цяла година в болница заедно с други другари по съдба, които бяха докарани тук от лагера Берген-Белцен. През следващата година работих в същата болница като санитар. Грижех се за хора, които бяха по-зле и от мен. Когато напуснах и отидох да си намеря някоя стаичка в Хамбург, имах чувството, че трябва да умра там, в моето родно място…
Дневникът свършваше с два неотдавна напечатани листа, които представляваха нещо като епилог.