Живея в тази стаичка на Алтона от 1947 година насам. Малко след като излязох от болницата, започнах да пиша историята на това, което преживях в Рига.
Но далеч преди да я завърша, стана ясно, че не само аз съм оцелял. Оцелели бяха и други, по-добре информирани от мен хора, по-способни да свидетелстват за всички преживени ужаси. Днес стотици книги словоохотливо описват унищожението до последните подробности, така че едва ли някой ще се заинтересува от моята история. А и аз никога не съм я предлагал на някого за прочит.
Сега се обръщам назад и разбирам, че просто съм губил време и енергия, че моята битка за оцеляване само за да мога да запиша своите свидетелски показания е била безсмислена, тъй като други хора са го направили далеч по-добре от мен. Сега ми се иска да бях умрял в Рига заедно с Естер.
Вече зная, че дори последното ми желание — да видя Едуард Рошман на подсъдимата скамейка, а себе си на свидетелската банка — не може да бъде осъществено.
Понякога се разхождам из старите улички на града и си припомням разни случки от миналото. Но съзнавам, че то никога няма да се върне. Направя ли опит да бъда любезен с дечурлигата в квартала, те ми се подиграват и бягат от мен. Само веднъж успях да поговоря с едно момиченце, което, кой знае защо, не избяга. Но затова пък отнякъде долетя майка му и побърза да го отведе по-далеч от мен. Оттогава рядко разговарям с хората.
Веднъж дойде да ме посети някаква жена. Каза, че е от Службата за репарации и аз трябва да получа някакви пари. Отвърнах, че не искам. Тя беше много настоятелна, твърдейки, че имам право на компенсация за всичко, което са ми сторили. Продължавах да отказвам. Изпратиха друг човек, но отказах и на него. Той искрено се учуди, че един бивш концлагерист отказва да приеме паричната компенсация. Разбрал, че отказът ми нарушава изрядността на счетоводните им книги, аз приех да получавам толкова, колкото ми е необходимо да преживявам. Нищо повече.
Докато бях в английската болница, един лекар ми зададе въпроса защо не се преселя в Израел — държавата, която скоро трябваше да получи своята независимост. Как можех да му обясня? Как можех да му кажа, че след всичко, което направих с Естер, моята съпруга, в Свещената земя няма място за мен? Често си мисля за това и се опитвам да си представя какъв е животът там. Но зная, че не съм достоен да замина.
Дали обаче ще се намери човек, който да ми прочете една заупокойна молитва, ако някога тези редове бъдат прочетени в земята на Израел, земя, която никога няма да видя?
Соломон Таубер Алтона, Хамбург 21 ноември 1963 г.
Петер Милер остави дневника настрана, облегна се в креслото и дълго време остана така — с очи, отправени в тавана, и с димяща цигара в ръка. Малко преди пет вратата се отвори и на прага застана Зиги, която се връщаше от работа. Тя се стресна, като видя, че Петер е още буден.
— Какво правиш толкова до късно?
— Четох — отвърна Петер.
Минути по-късно двамата вече бяха в широкото легло и наблюдаваха как първите проблясъци на новия ден бавно очертават островърхата кула на Санкт Михаелис. Отпусната и доволна като всяка млада жена, току-що преживяла любовна радост, Зиги с наслада се протягаше, докато Милер — мълчалив и разтревожен, продължаваше да съзерцава тавана.
— Е? — обади се Зиги след известно време.
— Мисля — отвърна Милер.
— Личи си. Но за какво?
— За следващия си материал.
Тя се обърна с лице към него.
— Какво си намислил?
Милер се надигна да угаси цигарата си.
— Мисля да открия един човек — отвърна той.
3.
Докато Петер Милер и Зиги потъваха в обятията на съня здраво прегърнати, един огромен лайнер „Коронадо“ на Аржентинските авиолинии прелетя над тънещите в мрак хълмове на Кастилия и се насочи за кацане на мадридското летище Барахас.
На трети ред до прозореца в салона за първа класа седеше един около шестдесетгодишен мъж със стоманеносива коса и акуратно подстригани мустачки.
На света беше известна само една фотография на този човек, направена преди двадесетина години. На нея той беше с къса коса и без мустаци, които да прикриват устата като миши капан и белега от порязване с бръснач върху лявата му скула. Малцината, които бяха виждали тази снимка, едва ли биха я свързали с човека от самолета, тъй като сега косата му беше пусната свободно назад и покриваше челото му, без да бъде разделена на път. Снимката в паспорта съвсем точно отговаряше на новия му външен вид.
В този паспорт пишеше, че приносителят му се нарича сеньор Рикардо Суертес и е гражданин на Република Аржентина. Изборът на това име беше негова малка и горчива шега, напук на целия враждебен свят. Защото „суерте“ на испански означава „късмет“, а на немски късмет е „глюк“. Пътникът през онази януарска нощ всъщност беше Рихард Глюкс, генерал от СС, началник на Главното управление по икономическите въпроси на Третия райх, лично назначен от Хитлер за генерален инспектор на концентрационните лагери. В списъка на най-търсените нацистки престъпници, изготвен от ФРГ и Израел, той фигурираше под номер три — непосредствено след Мартин Борман и бившия шеф на Гестапо Хайнрих Мюлер. Този човек се оценяваше по-високо дори от доктор Йозеф Менгеле — известния сатрап на Аушвиц. В ОДЕССА той беше вторият човек след Мартин Борман, наметнал още през 1945 година мантията на фюрер.