Линейката свърна в лабиринта от тесни и криви улички на Алтона, мина вляво от железопътната гара и се насочи към реката. Човекът зад волана на тъпоносия мерцедес с повдигната задна част очевидно познаваше своя Хамбург на пръсти, а и умееше да кара кола. Въпреки далеч по-доброто ускорение и твърдо окачване ягуарът на Милер на няколко пъти поднесе по хлъзгавите от дъжда павета.
Две преки след склада за резервни части „Менк“ Милер получи отговор на първия си въпрос. Линейката кривна в бедна и нарядко застроена уличка, зле осветена и мрачна на фона на косо падащата лапавица. Сградите от двете й страни бяха предимно стари жилищни блокове и евтини пансиони. Болничната кола спря пред една от тях. Там вече беше паркирана една полицейска кола, чиято синьо-бяла сигнална лампа хвърляше призрачни отблясъци по лицата на струпалите се пред входа зяпачи.
Широкоплещест сержант с черен дъждобран изтласкваше тълпата да отвори място за линейката. Тя се залепи за тротоара. Шофьорът и санитарят изскочиха от кабината, изтичаха към задната част на фургона и извадиха една празна носилка. После размениха няколко думи със сержанта и забързаха нагоре по стълбите.
Милер спря на двадесетина метра от тълпата и учудено вдигна вежди. Нямаше катастрофа, нямаше пожар, нямаше попаднали в клопка деца. Някакъв инфаркт вероятно. Слезе от колата и бавно се приближи към събралите се хора, наредили се в полукръг около входа.
— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе? — учтиво се обърна към сержанта той.
— Разбира се, че ще имам! — троснато отвърна полицаят. — Това тук не е ваша работа!
— Аз съм журналист — протегна му картата си Милер.
— Аз пък полицай! — отвърна сержантът. — Никой няма да се качва горе! И без това стълбите са достатъчно тесни. След малко ще слязат хората от „Бърза помощ“.
Беше едър мъж, типичен представител на полицията в един от най-опасните хамбургски райони. Висок над метър и осемдесет и разперил ръце да възпре напиращата тълпа, той изглеждаше непоклатим като затворнически портал.
— Какво се е случило? — попита го Милер.
— Не мога да правя изявления. По-късно можете да позвъните в участъка.
Мъж в цивилни дрехи се спусна по стълбите и излезе на тротоара. Въртящата се върху покрива на патрулния фолксваген синя лампа хвърли кратък отблясък върху лицето му и Милер го позна. Бяха учили заедно в хамбургската Централна гимназия. Сега този човек беше младши инспектор в районната полиция на Алтона.
— Хей, Карл! — повика го той.
Младият инспектор се обърна и присви очи по посока на възпираната от сержанта тълпа. Видя вдигнатата ръка на Милер при поредното завъртане на сигналната лампа. Лицето му се отпусна в усмивка, която издаваше удоволствие, примесено с леко раздразнение.
— Пуснете го — обърна се към сержанта той. — Не е кой знае колко опасен…
Сержантът свали ръката си и Милер побърза да се мушне под нея. Приближи се към Карл Бранд и му подаде ръка.
— Какво правиш тук? — попита го инспекторът.
— Просто тръгнах подир линейката.
— Мръсен лешояд! С какво се занимаваш напоследък?
— Пиша на свободна практика както винаги…
— Като те гледам, май изкарваш добри парички… Постоянно срещам името ти из разните илюстровани списания…
— Не се оплаквам. Чу ли за Кенеди?
— Да. Ужасна работа. Тази вечер Далас положително ще бъде изкормен! Радвам се, че не е в моя район.
Милер кимна по посока на пансиона, във входа на който едва мъждукаше слаба електрическа крушка. Под нея се виждаха стари, полуразлепени тапети.
— Самоубийство с газ — поясни инспекторът. — Съседите подушили миризмата и ни извикали. Добре, че никой не е драснал клечка кибрит. Доста газ беше изтекла.
— Не е някоя филмова звезда, нали?
— Как да не е! Нали знаеш, че те живеят точно в квартали като този?… Не бе, някакъв старец, който изглежда така, сякаш е бил мъртъв от години… Всяка вечер си имаме един-два такива случаи…
— Е, там, където се намира сега, едва ли ще е по-зле — подметна Милер.
Инспекторът се усмихна и се извърна към двамата санитари, които с труд преодоляваха последните скърцащи под краката им стъпала, преди да спрат да си починат във входа заедно със своя товар.
— Моля, направете път — извърна се към зяпачите Бранд.
Сержантът взе нещата в свои ръце и се зае да избутва хората назад. Двамата санитари стъпиха на тротоара и се насочиха към разтворената врата на мерцедеса. Бранд и Милер ги последваха. Репортерът просто вървеше до приятеля си, без да има намерение да погледне лицето на мъртвеца. Санитарите стигнаха до линейката. Този, който вървеше отпред, сложи колелцата на носилката в релсите, а другият се приготви да я тласне навътре.