— Но все пак би могъл да опиташ, нали? — попита Милер.
Бранд поклати глава.
— Не… поне не аз…
— Защо, какво ти пречи?
— Нямам желание да се замесвам в подобни истории. Ти си окей — ерген без ангажименти. Ако искаш, можеш да преследваш и духове. Но аз имам жена и две деца, имам и добра работа, която не възнамерявам да изпусна.
— Но как един такъв въпрос може да навреди на кариерата ти в полицията? Рошман е престъпник, нали? А полицията трябва да преследва престъпниците. Не виждам какъв е проблемът…
Бранд смачка фаса си в пепелника.
— Трудно бих могъл да ти обясня. Но в нашата днешна полиция съществува нещо като отношение, не, по-скоро настроение към подобни неща… И знаеш ли какво вещае то? Вещае, че ако млад и надежден офицер взема прекалено присърце есесовските престъпления, той почти сигурно няма да направи кариера. Нищо не излиза от такъв човек. Искането за издирване на подобен престъпник обикновено се отхвърля, но фактът, че някой го е направил, остава завинаги в архивите. И след това шансовете ти за повишение изведнъж стават равни на нула. Никой не го казва открито, но всички го знаят. Така че, ако искаш да правиш от дневника голям въпрос, ще си го правиш сам. Мен няма да ме броиш.
Милер се облегна назад и хвърли поглед навън.
— Е, хубаво тогава — промълви накрая. — След като нещата стоят така… Но все отнякъде трябва да започна. Остана ли още нещо от Таубер?
— Само някаква бележка. Приложих я към рапорта си за самоубийството. Вероятно е вече в архивата, тъй като случаят е приключен.
— Какво пишеше в нея?
— Нищо особено — отвърна Бранд. — Просто съобщаваше, че сам се лишава от живот… О, май имаше и още нещо… Да, да — завещава всички свои вещи на приятеля си хер Маркс.
— Е, това все пак е нещичко… Къде мога да открия този Маркс?
— Откъде, по дяволите, мога да зная това?
— Искаш да кажеш, че в бележката е пишело „хер Маркс“, и толкова? Без адрес?
— Нищо — тросна се Бранд. — Маркс, и толкоз! Без никакви подробности.
— Той сигурно живее някъде наблизо. Не го ли потърсихте?
— Защо не можеш да проумееш какво ти казвам? — въздъхна Бранд. — Полицията е прекалено затрупана с работа, за да обръща внимание на такива неща. Имаш ли представа колко души с фамилията Маркс живеят в Хамбург? Само в телефонния указател са стотици. Не можем да търсим със седмици твоя хер Маркс! Още повече, че личните вещи на стареца едва ли струват повече от десет пфенинга.
— Значи това е всичко? — попита Милер.
— Всичко. Желая ти успех, ако тръгнеш да търсиш този Маркс.
— Благодаря — отвърна Милер. — Точно това мисля да направя.
После стисна ръката на приятеля си и го пусна да се върне при недовършения си обяд.
На следващата сутрин започна с посещение в къщата на Таубер. Вратата му отвори мъж на средна възраст с мръсни панталони и връв вместо колан, разкопчана на врата риза и небръсната поне три дни брада.
— Добро утро — поздрави Милер. — Вие ли сте хазаинът?
Човекът го огледа от главата до петите и бавно кимна. От него се излъчваше миризма на зеле.
— Преди няколко дни тук се отрови един човек — започна Милер.
— Вие от полицията ли сте?
— Не, от пресата. — Милер извади журналистическата си карта и му я показа.
— Нямам какво да ви кажа — отсече онзи.
Милер пъхна в ръката му банкнота от десет марки и не усети кой знае каква съпротива.
— Искам само да хвърля един поглед на стаята му.
— Вече я дадох на друг наемател.
— А какво стана с вещите му?
— Струпах ги там отзад, в двора. Нямах друг избор.
Купчината вехтории беше захвърлена направо под открито небе и дъждецът бавно я квасеше. От нея все още лъхаше на газ. Съдържаше една стара пишеща машина, чифт износени обувки, стари дрехи, купчина книги и някакъв омачкан шал от бяла коприна, който вероятно имаше нещо общо с еврейската религия. Милер най-внимателно разрови вехториите, но не откри нищо, което да прилича на тефтерче с адреси. Нямаше и нищо друго, което да го насочи към човек на име Маркс.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Това е — намусено отвърна хазаинът, застанал на завет под рамката на задната врата.
— Имате ли наемател на име Маркс?
— Не.
— Познавате ли човек с такова име?
— Не.
— А имаше ли някакви приятели старият Таубер?
— Не зная. Виждал съм го винаги сам. Излизаше и се връщаше по всяко време, постоянно нещо шумолеше горе в стаята си. Шантав, ако питате мен. Но наема си плащаше редовно и не ми създаваше неприятности.