— Виждали ли сте го някога с други хора? На улицата например…
— Никога. Май нямаше никакви приятели. И нищо чудно, защото постоянно си приказваше сам. Шантав човек…
Милер си тръгна, решил да поразпита и у съседите. Повечето хора си спомняха, че са виждали старецът да се влачи по улицата с наведена глава, облечен в дълго до коленете палто, с вълнена шапка на главата и стари вълнени ръкавици, от които се подавали пръстите му.
За три дни обиколи всички улици в квартала. Разговаря с бакалина, продавача на зеленчуци и месаря. Отби се в железарията, в бирарията и магазинчето за тютюн, изчака млекаря и пощаджията. В сряда следобед се натъкна на група хлапаци, които ритаха топка срещу стената на някакъв склад.
— Старият евреин ли? — попита главатарят на бандата. — Онзи, лудият Соли?
Момчетиите се струпаха около тях.
— Точно така — потвърди Милер. — Лудият Соли.
— Беше смахнат — обади се един от групичката. — Ей тъй ходеше… — Хлапето сви глава в раменете си, прибра с ръце дрехата около тялото си и направи няколко крачки, като си мърмореше нещо под нос и хвърляше уплашени погледи наоколо. Бандата избухна във весел смях. Друг хлапак блъсна имитатора изотзад и той се просна по очи в прахта.
— Виждали ли сте го да разговаря с някого? — попита Милер. — Или просто да е бил с някого?
— К’во толкова питаш? — изгледа го подозрително главатарят. — Нищо не сме му направили…
Милер извади от джоба си петмаркова монета и небрежно я заподхвърля на дланта си. Осем чифта очи се впериха като омагьосани в меко проблясващото на светлината парче сребро. Осем глави бавно и със съжаление се поклатиха. Милер се обърна да си върви.
— Господине!
Обърна се и видя, че към него се приближава най-дребното момче от бандата.
— Веднъж го видях с някакъв човек — каза то. — Говореха си… Седяха и си говореха.
— Къде?
— Долу, при реката. Там има пейки. Седяха на една пейка и си говореха.
— Колко беше възрастен? Имам предвид онзи, другия.
— Много възрастен. С бели коси.
Милер подхвърли монетата на хлапето с чувството, че жестът му е напразен. Но все пак тръгна към реката и хвърли един поглед към обраслия с трева бряг. Там действително имаше десетина пейки, всичките пусти. През лятото вероятно доста хора седяха тук и гледаха как големите кораби влизат в пристанището на Елба Шаузее, но такова нещо в края на ноември едва ли можеше да се очаква.
Вляво бяха рибарските пристани. Залепени за тях, пет-шест завърнали се от Северно море траулера разтоварваха прясно наловена херинга и скумрия, а други се готвеха да отплават.
По време на войната, още момче, Милер се беше завърнал преждевременно от евакуация в провинцията и всъщност беше израсъл сред развалините. Любимото му място за игра бяха рибарските пристани в Алтона. Харесваше рибарите — груби, но сърдечни мъже, които миришеха на катран, сол и евтин тютюн. После изведнъж си спомни за подвизите на Едуард Рошман в далечна Рига и се запита как е възможно една и съща страна да ражда толкова различни хора.
Мислите му бавно се върнаха към Таубер. Къде ли се е срещнал със своя приятел Маркс? Усещаше, че нещо му се изплъзва, но не можеше да разбере какво е то. Сети се едва когато спря да зареди на една бензиностанция близо до гарата на Алтона. Както често се случва, това стана благодарение на случайно подхвърлена фраза. Човекът на помпите му съобщи, че цената на супера отново е скочила, и добави, просто да се намира на приказка, че напоследък парите не стигат доникъде. След това отиде да върне ресто на Милер, а младежът замислено гледаше в разтворения си портфейл.
Пари… Къде е получавал парите си Таубер? Той не работеше, беше отказал да приеме всякаква компенсация от държавата. Въпреки това е плащал, а и за храна му е оставало нещичко. Беше петдесет и шест годишен, което означава, че не би могъл да получава пенсия по старост. Но в замяна на това спокойно би могъл да получава някаква сума като инвалид от войната и вероятно именно тя е била източник на доходите му.
Милер прибра рестото, включи на скорост и направи широк обратен завой. Насочи се към централната поща на Алтона. Вътре в сградата потърси с очи гишето за изплащане на пенсии и се приближи към него.
— Бихте ли ми казали кога раздавате пенсиите? — попита той жената зад решетъчното прозорче.
— Последния ден на месеца, естествено — отвърна тя.
— Значи в събота?
— В събота почиваме. Този месец ще ги изплащаме в петък, след два дни.
— Това правило отнася ли се за хората с инвалидни пенсии?