— Всички пенсии се раздават в последния ден на месеца.
— Тук, на това гише?
— Да, ако човекът живее в Алтона — отвърна жената.
— В колко часа?
— През цялото работно време.
— Благодаря.
В петък сутринта Милер вече беше на пост край гишето и внимателно наблюдаваше опашката от възрастни хора, която бавно се оформяше пред него. Застанал до противоположната стена на залата, той беше подбрал позицията си така, че хората с пликове в ръце минаваха непосредствено покрай него. Мнозина бяха беловласи, а почти всички носеха шапки. Времето беше сухо, но студено. Малко преди единадесет на вратата се изправи възрастен човек с дълга бяла коса. Той внимателно преброи парите си, после ги напъха във вътрешния джоб на дрехата си и се огледа така, сякаш търсеше някого. Почака няколко минути, после се обърна и си тръгна. На ъгъла спря, огледа улицата в двете посоки и пое надолу към реката по Музеум Щрасе. Милер отлепи гръб от стената и го последва.
Разстоянието до Елба Шаузее беше по-малко от километър. Старецът го измина за двадесет минути. Там той кривна към брега, прекоси тревната площ и седна на една пейка. Милер бавно го приближи изотзад.
— Хер Маркс?
Старецът се обърна, без да прояви каквото и да било учудване. Сякаш всеки ден му се случваше да го разпознават разни младежи в кожени якета.
— Да — тежко въздъхна той. — Аз съм Маркс.
— Казвам се Милер.
Главата на стареца тъжно кимна в знак, че е приел съобщението.
— Да не би да чакате… хер Таубер?
— Точно така — отвърна Маркс, без да проявява каквото и да било учудване.
— Мога ли да седна?
— Моля.
Милер се настани до него и двамата отправиха поглед към Елба. Огромен кораб за насипни товари бавно се плъзгаше по течението на реката. Върху кърмата ясно се разчиташе името му — „Кота Мару“ от Йокохама.
— Страхувам се, че хер Таубер е мъртъв — промълви Милер.
Очите на стареца продължаваха да фиксират отдалечаващия се кораб. Нищо в поведението му не показа, че изпитва изненада или мъка — сякаш всеки ден чуваше такива новини. А може и наистина да беше така.
— Ясно — промърмори той.
Милер му описа с няколко думи случилото се в петък вечерта.
— Май не сте изненадан от самоубийството му — приключи той.
— Не съм — отвърна старецът. — Той беше изключително нещастен човек.
— А знаете ли, че е оставил дневник?
— Да, веднъж ми спомена за него…
— Чели ли сте го?
— Не, той не го даваше на никого. Само ми каза, че има такъв дневник.
— В него описва страданията си в Рига по време на войната.
— Да, той ми каза, че е бил в Рига…
— И вие ли бяхте там?
Човекът извърна тъжните си очи към него и отвърна:
— Не, аз бях в Дахау.
— Имам нужда от вашата помощ, хер Маркс. В дневника си вашият приятел споменава името на един есесовски офицер — Едуард Рошман. Капитан Рошман. Познато ли ви е това име?
— О, да. Той ми е разказвал за Рошман. Живееше единствено благодарение на него. Надяваше се някой ден да се изправи като свидетел на обвинението по време на евентуален съдебен процес срещу Рошман.
— Същото пише и в дневника си. Аз го прочетох след неговата смърт. По професия съм репортер, искам да открия този Рошман и да го предам на правосъдието. Разбирате ли?
— Да.
— Но няма смисъл да го търся, ако вече е мъртъв. Можете ли да си спомните дали хер Таубер е разполагал с някаква информация по този въпрос? Дали Рошман е жив и на свобода?
В продължение на няколко минути Маркс не отделяше поглед от кърмата на „Кота Мару“, която бавно се стопяваше в далечината.
— Капитан Рошман е жив — простичко отвърна той. — Жив и свободен.
— Откъде знаете това? — наведе се напред Милер.
— Таубер го е видял.
— Да, четох за това. Станало е в на началото на април 1945 година.
Маркс бавно поклати глава.
— Не, видял го е миналия месец.
В продължение на няколко дълги минути Милер изчакваше, без да отделя поглед от лицето на стареца, извърнато към водата.
— Миналия месец ли? — развълнувано прошепна накрая той. — А каза ли ви ви къде и как?
Маркс въздъхна и се обърна към него.
— Да. Станало по време на една от обичайните му нощни разходки. Той страдаше от безсъние и често излизаше нощем. На връщане минал покрай Държавната опера точно когато от нея започнала да излиза публиката. Спрял се да погледа. Били все богати хора — мъжете във вечерно облекло, а жените — в кожи и бижута. На ъгъла чакали три таксита. Портиерът задържал пешеходците, докато клиентите му се качвали в тях. Тогава видял Рошман.
— Сред тълпата, която излизала от операта, така ли?
— Да. Качил се в едно от такситата с още двама души и отпътувал.