Выбрать главу

— Слушайте ме внимателно, хер Маркс. Много е важно. Сигурен ли е бил Таубер, че това е Рошман, а не някой друг?

— Да, каза, че бил напълно сигурен.

— Но той го е виждал за последен път преди цели деветнайсет години. За това време онзи сигурно се е променил. Как е могъл да бъде толкова сигурен?

— Каза, че се усмихвал.

— Какво?

— Рошман се усмихвал.

— И това е имало някакво значение?

Маркс бавно кимаше с побелялата си глава.

— Твърдеше, че видиш ли веднъж усмивката на Рошман, цял живот няма да я забравиш. Той не можеше да опише тази усмивка, но беше сигурен, че ще я разпознае сред милиони други, независимо в коя част на света се намира.

— Разбирам… А вие повярвахте ли му?

— Да. Вярвам, че наистина е видял Рошман.

— Добре, нека приемем, че и аз вярвам в това. Записал ли е номера на таксито?

— Не. Бил толкова смаян, че просто стоял и гледал как колата потегля.

— По дяволите! — не можа да сдържи огорчението си Милер. — Вероятно го е закарала до някой хотел. Ако разполагах с номера, бих могъл да разбера от шофьора къде е отишла веселата компания. Кога ви разказа всичко това хер Таубер?

— Миналия месец, в деня на пенсиите. Тук, на тази пейка.

Милер въздъхна и се изправи.

— Вероятно си давате сметка, че едва ли някой ще повярва на неговата история, нали? — попита той.

Маркс отдръпна унесения си поглед от водата и очите му бавно се вдигнаха към лицето на репортера.

— Да, разбира се — меко отвърна той. — Мисля, че именно по тази причина той е сложил край на живота си…

Вечерта Милер отиде при майка си — така, както правеше всеки петък. Както винаги тя започна да му се кара, че яде твърде малко, пуши прекалено много и никога не поддържа в ред прането си.

Беше ниска и набита петдесетгодишна женица, която така и не можеше да свикне с мисълта, че нейният единствен син е решил твърдо да си изкарва хляба като репортер.

По време на вечерята го попита с какво се занимава в момента. Той й разказа накратко за проучванията си, бегло споменавайки, че има намерение да открие този Едуард Рошман. Майка му изпадна в ужас.

Петер продължи да дъвче, докато пороят от упреци и гневни възклицания се лееше обилно върху главата му.

— Не стига, че постоянно се ровиш в мръсните истории на разни гангстери, ами сега ще се месиш и в нацистките престъпления! — фучеше тя. — Питам се как ли би приел това скъпият ти татко! Наистина се питам…

— Майко! — сепнато я повика Милер, стреснат от внезапно преминалата през главата му мисъл.

— Кажи, скъпи?

— Ти подозирала ли си за всичко това, което есесовците са вършили по време на войната? Мислила ли си някога по този въпрос?

Ръцете й припряно почистваха масата и това беше причината да забави с няколко секунди чакания отговор.

— Ужасни неща! Мръсни неща! След войната англичаните ни показаха един филм за тях… Не искам дори да ги чувам!

Тя излетя от стаята и се насочи към кухничката. Петер стана и я последва.

— А помниш ли, когато заминах на екскурзия в Париж? Беше през 1950-а и аз бях на шестнайсет години.

Тя се замисли за момент пред пълнещия се с вода умивалник и кимна с глава.

— Да, помня.

— Там ни водиха да разгледаме някаква църква, мисля, че беше „Сакре Кьор“. В нея тъкмо приключваше службата в памет на човек на име Жан Мулен. Хората започнаха да излизат и чуха, че разговарям на немски с един от своите съученици. Един от тях се обърна и ме заплю. Ясно помня как храчката бавно се плъзгаше по ревера на сакото ми. Като се върнах у дома, аз ти разказах тази случка. Помниш ли какво ми отвърна тогава?

Госпожа Милер нервно потракваше с чиниите в умивалника.

— Каза, че французите са си такива. Лошо възпитание, каза…

— Те наистина имат отвратителни обноски — отвърна майката. — Никога не съм ги обичала!

— А знаеш ли, мамо, какво сме направили на този Жан Мулен, преди да умре? Не, нито ти, нито татко, нито пък аз, разбира се… Но ние, германците, или поточно Гестапо, което в очите на милиони чужденци е било олицетворение на Германия…

— Не искам да слушам. Стига толкова!

— Но аз наистина не мога да ти кажа това, защото не го знам. Несъмнено то е записано някъде, но въпросът е, че мен ме заплюха не защото съм бил в Гестапо, а просто защото съм германец!

— Би трябвало да се гордееш с това!

— О, аз наистина се гордея, можеш да ми повярваш. Но това не означава, че трябва да се гордея с нацистите, есесовците и Гестапо, нали?

— Никой не прави подобно нещо и аз наистина не виждам смисъл от подобен разговор!

Както винаги нервирана от упорството му, майката избърса ръцете си в кърпата до умивалника и с бързи стъпки се насочи към всекидневната. Милер бавно я последва.