— Опитай се да ме разбереш, мамо — каза той. — Преди да прочета този дневник, аз всъщност не си бях задавал въпроса какво наистина сме правили по време на тази война. Мисля, че започвам да го разбирам едва сега. И затова искам да открия това чудовище, ако все още е налице, разбира се. Такива като него не трябва да избягват възмездието.
Тя седна на дивана и на очите й се появиха сълзи.
— Моля те, Петер, остави ги на мира! Не се рови в миналото, от това няма да излезе нищо добро! Всичко е свършено. Свършено и забравено!
Петер Милер гледаше към часовника над камината, редом с който висеше голяма снимка на убития му баща. Беше облечен в капитанската си униформа и очите му гледаха със своята мила и малко тъжна усмивка — същата, която Петер така добре помнеше от детските си години. Снимката беше направена по време на последната му отпуска.
Петер помнеше баща си съвсем ясно. Особено сега — деветнадесет години по-късно, когато майка му го молеше да не се занимава с хора като Рошман. Помнеше как преди войната, когато беше само на пет годинки, баща му го заведе в зоологическата градина на Хагенбек и му показваше животните едно по едно, като търпеливо четеше подробностите за тях от малките табелки на клетките и правеше героични опити да отговори на пороя от въпроси, с които момчето го заливаше.
Спомняше си как баща му се върна у дома за пръв път, след като го бяха мобилизирали през 1940 година, как майка му плачеше и как той си мислеше, че тези глупави жени плачат, когато трябва да се радват, че татковците на децата им си идват с такива чудесни униформи. Помнеше и онзи злокобен ден през 1944-та — тогава беше вече единадесетгодишен, — когато пред къщата им дойде офицер и съобщи на плачещата му майка, че съпругът й е загинал геройски на Източния фронт…
— Едва ли вече някой се нуждае от подобни ужасни разкрития — продължаваше да го убеждава майка му. — Нито пък от тези страшни процеси, на които излизат наяве толкова отвратителни неща! Дори и да го откриеш, едва ли някой ще ти е благодарен. Напротив — ще те сочат с пръст на улицата, защото никой не иска повече съдебни процеси. Вече е късно за такива неща, Петер. Моля те, синчето ми, трябва да се откажеш! Заради мен!
А той си мислеше за колоните от имена в черна рамка, които вестниците публикуваха всеки ден — винаги равни и еднакви. Мислеше си и за онзи ден в края на октомври, в който прочете краткото и страшно съобщение:
„Загинал за Фюрера и Отечеството — Милер, Ервин, капитан, на 11 октомври, в Остланд.“
Толкова. Нито дума за това къде, как и защо е загинал този капитан. Беше се превърнал просто в едно от десетките хиляди имена, които ежедневно пристигаха от Изток, за да запълват все по-дългите колони с черни траурни рамки. Накрая, очевидно решило, че тези имена заплашват морала на цивилното население, правителството престана да ги публикува.
— Помисли и за паметта на баща си — продължаваше да нарежда майката. — Мислиш ли, че би одобрил синът му да се рови в миналото само за да образува още един процес срещу военнопрестъпник? Мислиш, че точно това би поискал от теб, така ли?
— Да, мути — прошепна той. — Мисля, че точно това би поискал от мен!
После си тръгна.
Докато насочваше колата към Хамбург, усети как в гърдите му заклокочи яростта.
Всички, които познаваха Ханс Хофман, а и немалко от онези, които за пръв път го виждаха, бяха убедени, че това е човек от класа. Наближаващ петдесетте красавец с внимателно сресана и подстригана по последна мода посивяла коса, с добре поддържани ръце, той беше облечен в сив костюм от скъп плат, а под яката му висеше вратовръзка на „Карден“ от тежка коприна. Целият му външен вид издаваше наличието на безупречен вкус, подплатен с много пари.
Този човек едва ли би бил един от най-преуспяващите издатели в Западна Германия, ако външният вид беше единственото му положително качество. Непосредствено след войната Хофман започва да работи с една, купена на старо, ръчна преса, с която печата купоните на английските окупационни сили. През 1949 година основава едно от първите илюстровани седмични списания в страната. Формулата за успеха му беше проста — разкажи историята с максимално сензационен език, а след това я илюстрирай с такива снимки, пред които всички конкуренти ще изглеждат като невинни дечица, на които са подарили първото плюшено мече. И тя му носеше успех. Веригата от осем списания с всеобхватна тематика — от наивни пубертетни истории до блестяща хроника за живота на богаташите и сексуално надарените, бързо го беше направила мултимилионер. Но любимата му рожба си оставаше „Комет“ — списанието за актуална информация и новини от цял свят.