Парите му дадоха всичко, от което се нуждаеше — къща във вид на ранчо в Отмаршен, хижа в планината, вила на морския бряг, ролс-ройс и ферари. Някъде по пътя към успеха се беше сдобил и с една красива съпруга, която обличаше направо от Париж, а тя пък го беше дарила с две прекрасни деца, които рядко имаше време да види. Единственият германски милионер, който си разрешаваше да поддържа постоянен поток от млади и често сменящи се любовници, без да бъде фотографиран от някое клюкарско списание, беше самият той — Ханс Хофман. В допълнение на всичко това той притежаваше и още едно ценно качество — беше изключително проницателен мъж.
В сряда следобед Хофман затвори дневника на Соломон Таубер веднага след като прочете встъпителните страници. Облегна се в креслото си и вдигна очи към младия репортер, настанил се от другата страна на бюрото.
— Добре. Мисля, че се досещам за какво става въпрос нататък. Какво искате?
— Според мен този документ е от особена важност — каза Милер. — В него непрестанно се споменава за един човек на име Рошман — капитан от СС и комендант на рижкото гето. Ликвидирал е повече от осемдесет хиляди мъже, жени и деца. Убеден съм, че е жив и се намира в Западна Германия. Искам да го открия.
— Откъде знаете, че е жив?
Милер му разказа накратко за разкритията си и Хофман леко навлажни устни с език.
— Доста рехави доказателства — каза той.
— Така е, но все пак си струва да ги поразрови човек. Правил съм материали и с по-малко факти.
Хофман си спомни за дарбата на Милер да подлудява официалните власти със своите репортажи и се усмихна. Той с удоволствие ги отпечатваше, разбира се, след като се увереше, че разкритията в тях отговарят на истината. Те винаги вдигаха тиражите му.
— Значи този човек… как му беше името? Ах, да — Рошман… той положително е в списъка на търсените военнопрестъпници. А след като полицията не може да го открие, как ще го откриете вие?
— Нима смятате, че полицията го търси? — отвърна с въпрос Милер.
— Би трябвало — сви рамене Хофман. — За това им плащат.
— Но няма да им навреди и известна външна помощ, нали? Просто да се установи дали още е жив, дали е арестуван и ако е така — каква е по-нататъшната му съдба…
— И тъй, какво искате от мен? — повтори въпроса си Хофман.
— Малък аванс за един опит. Ако нищо не излезе, зарязвам го.
Хофман се завъртя заедно със стола си към огромния панорамен прозорец, зад който се виждаха простиращите се на километри докове със забити в небето кранове и многобройни пристани.
— Това е извън вашата специалност, Милер. Защо изведнъж такъв интерес?
Милер се замисли. Най-трудното в неговия занаят беше да продаде идеята си. Особено за репортер на свободна практика, който непременно трябва да убеждава съответния издател или редактор в качествата на предлагания материал. Читателят идваше най-накрая.
— В тази история има нещо, което ще възбуди интереса на хората. Ако „Комет“ открие престъпник, който се изплъзва от полицейската машина на една цяла държава, това ще бъде истинска сензация. Освен това и читателите несъмнено ще проявят интерес към подобна история.
Отправил поглед към свъсеното декемврийско небе, Хофман мрачно поклащаше глава.
— Грешите. И аванс за такава история няма да получите. Аз мисля, че това е последното нещо на света, от което биха се заинтересували нашите читатели.
— Но случаят е малко по-различен, хер Хофман. Този Рошман не е ликвидирал поляци или руснаци. Вярно е, че е убивал евреи, но това са били германски евреи. Защо хората да не се интересуват от тяхната съдба?
Хофман извъртя обратно стола си, сложи лакти върху писалището и подпря брадичката си с юмрук.
— Вие сте добър репортер, Милер. Аз харесвам начина, по който правите своите материали, защото в него има стил. В допълнение притежавате нюх на ловджийско куче. Ако вдигна тази слушалка тук, аз мога да наема двадесет, петдесет, дори сто души в този град, които ще направят точно това, което бих им поръчал — да напишат репортаж за интересуващото ме събитие. Но сами да напипат интересно събитие не могат. А вие можете. И именно по тази причина получавате много поръчки от мен, ще ги получавате и в бъдеще. Но това, което сега ми предлагате, няма да стане.
— Но защо? Историята е добра!
— Още сте млад, Милер. Затова ще ви кажа едно от основните правила на журналистиката. Половината от този занаят е свързан с написването на добър материал, другата с продаването му. Вие можете да правите първото, а аз — второто. Затова съм тук, а вие — отсреща. Мислите, че всички ще искат да четат материала ви само защото жертвите в Рига са били германски евреи. Аз пък ви казвам, че точно по тази причина никой няма да иска да го чете. Това е последното нещо на света, от което се интересува нашият читател в момента. И докато в тази страна хората купуват вестници и списания съобразно личните си предпочитания, нещата ще си останат такива. А аз им предлагам именно такива издания — предлагам им онова, което ги интересува.