— Но защо не би ги заинтересувала съдбата на един Рошман?
— Още ли не разбирате? Ще ви кажа. Всеки жител на Германия е познавал поне един евреин до началото на войната. На практика никой в тази страна не е имал нищо против евреите, преди Хитлер да дойде на власт. Нашето еврейско малцинство се радваше на едно от най-добрите отношения в Европа. По-добро от това във Франция и Испания, далеч по-добро от това в Полша и Русия, където често стават жестоки погроми.
Началото сложи Хитлер. Той започна да убеждава народите, че евреите са виновни за Първата световна война, за безработицата и всичко лошо в нашето общество. Хората не знаеха на какво да вярват. Почти всеки германец познаваше по един евреин и обикновено този евреин съвсем не беше лош човек или най-малкото беше безобиден. Мнозина имаха и приятели евреи, добри приятели; работодатели евреи, и то добри работодатели; работници евреи, и то добри работници. Те спазваха законите и на никого не пречеха. И изведнъж идва Хитлер, който казва, че за всичко са виновни те.
Когато камионетките започват да ги отвеждат, никой нищо не предприема. Всички се държат настрана и мълчат. Дори почват да вярват на онзи с кресливия глас. Защото хората са устроени по този начин и това с особена сила важи за германците. Ние сме изключително дисциплиниран народ. Това е нашата най-голяма сила, но едновременно и най-голямата ни слабост. Благодарение на дисциплината за кратко създадохме своето икономическо чудо, докато в същото време англичаните се разкъсват от стачки. Но благодарение на същата тази дисциплина тръгнахме след човек като Хитлер, който ни поведе към огромен масов гроб!
Вече изминаха години, но никой не задава въпроса какво е станало с германските евреи. На германеца му е достатъчно неприятно да чете за всичко онова, което се е случило на безличните и никому неизвестни евреи от Варшава, Любляна или Биялисток — хора без образ и име, живели някъде из Полша или Русия. И изведнъж вие искате да им разкажете какво е станало с довчерашните им съседи! Разбирате ли сега? Тези евреи тук — пръстите му почукаха по кориците на дневника, — те са познавали тези евреи, поздравявали са ги на улицата, пазарували са от техните магазини, безучастно са гледали как Рошман ги подкарва, за да се разправи с тях. Мислите ли, че ще искат да четат за всичко това? Според мен едва ли бихте могли да предложите по-малко читаем материал от този.
Ханс Хофман млъкна и се облегна назад в креслото си. Ръката му се пресегна и подбра една от фините пурети в кутията на бюрото, после я запали с тежкия златен „Дюпон“.7
Милер седеше неподвижно и асимилираше думите на издателя. Призна пред себе си, че до такива заключения едва ли би стигнал сам.
— Вероятно точно това е искала да ми каже и мама — промърмори накрая той.
— Несъмнено — изръмжа Хофман.
— Но въпреки това страшно ми се иска да открия този мръсник!
— Откажете се, Милер. Забравете тази история. Никой няма да ви благодари за нея.
— Но това не е единствената причина, нали? Имам предвид читателската реакция… Сигурно има и нещо друго…
Хофман внимателно го изучаваше през синкавия дим на пурата, който се виеше към тавана.
— Има — късо отвърна той.
— Страхувате ли се от тях… все още?
— Не — поклати глава издателят. — Просто не искам да си създавам излишни неприятности.
— Какви неприятности?
— Чували ли сте някога името Ханс Хабе? — попита го вместо отговор Хофман.
— Писателят ли? Да, чувал съм го. И какво?
— Преди време, в началото на петдесетте, издаваше едно списание в Мюнхен. Добро списание, защото и той беше отличен репортер като вас. Казваше се „Седмично ехо“. Хабе ненавиждаше нацистите и по тази причина отпечата серия материали, които разобличаваха бивши есесовци, намерили убежище в Мюнхен.
— Какво стана с него?
— С него нищо. Но един ден кореспонденцията му била по-обемиста от обичайното. Половината от нея били писма на рекламодатели, които анулирали поръчките си. Другата половина били покани от банките да се отбие за кратка справка. Когато го направил, му връчили писмено решенията си да прекратят кредита на списанието веднага, още в същата минута. В рамките на седмицата списанието фалира. Сега Хабе пише романи, при това добри романи. Но вече не издава списание.