— И какво би трябвало да правим ние, останалите? Да треперим от страх?
Хофман измъкна пурата от устата си.
— Запазете оценките за себе си, Милер! — гневно каза той. — Навремето мразех онези мръсници, мразя ги и сега! Но аз познавам вкуса на своите читатели и зная, че те не искат дори и да чуят за вашия Едуард Рошман!
— Добре, съжалявам. Но аз все пак ще направя този материал!
— Знаете ли, Милер, ако не ви познавах, щях да си помисля, че влагате нещо лично в цялата тази работа. Никога не позволявайте на личните чувства да влияят върху журналистическата ви работа. Това не е от полза нито за репортажа, нито за репортера, който го прави. А как смятате да се финансирате?
— Имам известни спестявания — отвърна Милер и стана да си върви.
— Желая ви успех — каза Хофман, стана и излезе иззад бюрото си. — Ще ви кажа какво ще направя. Ще ви дам аванс за този материал в деня, в който германската полиция арестува Рошман и го вкара в затвора. Това вече би било новина и следователно може да се тълкува като собственост на обществеността. Реша ли да не го отпечатвам, авансът си остава за вас — плащам от джоба си. Толкова мога да направя. Но докато търсите този човек, моето списание няма нищо общо с вас.
Милер кимна.
— Пак ще се видим — рече той и излезе.
5.
Същата сутрин, в сряда, ръководителите на петте отдела на израелското разузнаване провеждаха редовната си седмична среща.
Съперничеството между разузнавателните служби на различни страни отдавна се е превърнало в легенда. В Русия КГБ не може да понася ГРУ, в Америка ФБР помага на ЦРУ само в краен случай. В Британската служба за сигурност цари убеждението, че Специалният отдел на Скотланд Ярд е пълен с тъпи ченгета, които са станали дюстабанлии от постоянното висене по кьошетата, а във френската СДЕСЕ има толкова много мошеници, че специалистите справедливо си задават въпроса на кого всъщност служи тя — на правителството или на подземния свят.
В това отношение Израел е направо късметлия. Всяка седмица шефовете на различните разузнавателни служби се събират на приятелски разговор, провеждащ се без каквито и да било формалности. Това е едно от малкото предимства на държавата, заобиколена отвред с врагове. На тези срещи се поднасят кафе и безалкохолни напитки, атмосферата е изключително спокойна и участниците в нея се обръщат един към друг на малки имена. По този начин се върши много повече работа, отколкото на което и да било официално съвещание с писмен протокол.
За такава среща се беше отправил сутринта на 4 декември шефът на МОСАД и началник на всичките пет разузнавателни служби генерал Мейр Амит. Зад прозорците на неговата дълга черна лимузина лъчите на утринното слънце осветяваха разпръснатите из хълмовете на Тел Авив бели сгради. Гледката беше красива, но генералът не беше в настроение да й се възхищава. В душата му се беше загнездило чувство на дълбока тревога. Причината за нея се криеше в една информация, получена в ранните часове на деня. Сама по себе си незначителна, тя се превръщаше в документ от важно значение, когато се прибавеше към огромната архива, внимателно събирана по един жизненоважен за Израел въпрос — въпроса с производството на хелуанските ракети.
Лицето на четиридесет и две годишния генерал беше безизразно като на професионален комарджия. Докато шофьорът му внимателно обикаляше площад Зина, за да се отправи към северните предградия на столицата, генералът се облегна на удобната тапицирана седалка и се замисли за сглобяваните някъде в покрайнините на Кайро ракети, които вече бяха отнели живота на няколко агенти, а и службата на неговия предшественик генерал Изер Харел…
През 1961 година, далеч преди двете първи ракети на Насър да преминат в тържествен марш по улиците на Кайро, израелската разузнавателна служба МОСАД вече знаеше за тяхното съществуване. След като в Египет пристигна първата секретна шифрограма, „Фабрика 333“ беше поставена под постоянно наблюдение.
В Израел отлично знаеха, че египтяните набират научно-технически кадри с посредничеството на ОДЕССА. Още тогава на тези действия се гледаше с необходимата сериозност, а през пролетта на 1962 година положението се оценяваше като много тревожно.
През май същата година представителят на ОДЕССА в Германия Хайнц Круг осъществява първия си контакт с австрийския физик д-р Ото Йоклек, който живее във Виена. Но вместо да приеме съблазнителното предложение, професорът се свързва с израелците. Разказът му хвърля в тревога Тел Авив. На изпратения да разговаря с него агент на МОСАД Йоклек съобщава за намерението на египтяните да сложат в бойните глави на своите ракети не експлозив, а радиоактивни отпадъци и чумни вируси.