— Чакайте — спря го Бранд и отметна одеялото от главата на мъртвеца. — Само формалност — подметна през рамо той, — но в доклада ми трябва да пише, че съм придружил тялото до моргата.
Светлината в санитарната кола беше ярка и Милер ясно видя лицето на самоубиеца. Първото му и единствено впечатление беше, че никога в живота си не беше виждал по-грозен старец. Дори без да се броят последиците от отравянето — неясни петна по кожата и посинели устни, приживе този човек едва ли е бил красавец. Върху голия череп имаше няколко валма сплъстена сива коса, а очите му бяха затворени. Лицето беше невероятно мършаво, а след свалянето на зъбните протези страните бяха толкова хлътнали, че положително опираха в небцето. Външният вид на стареца беше такъв, сякаш идваше направо от някой филм на ужасите. Почти липсващите устни се загатваха единствено от две дълбоки вертикални бръчки. Гледайки го, Милер се сети за един изсъхнал череп, лежал стотици години в долината на Амазонка, който някъде беше разглеждал. Устните на този череп бяха плътно зашити с груби конци. В допълнение на цялата тази грозота мъртвецът имаше два безобразно назъбени белега от двете страни на лицето, всеки от които започваше от долната част на ухото и свършваше при устата.
Бранд покри лицето и кимна на санитарите. Единият от тях тикна носилката навътре, затвори вратата и тръгна към кабината. След миг линейката потегли и тълпата бавно започна да се разпръсква. Сержантът заподвиква на онези от зяпачите, които продължаваха да се мотаят наоколо.
— Хайде, отивайте си! Всичко свърши. Господи, нямате ли си дом?
— Очарователна картинка — каза с въздишка Милер и погледна въпросително Бранд.
— Бедният дъртак — кимна с глава инспекторът. — Едва ли случаят е подходящ за теб…
— Разбира се, че не е. Сам казваш, че подобни неща стават всяка нощ. Тази нощ в света са умрели стотици и хиляди хора, без никой да се тревожи от това. Всичко е засенчено от убийството на Кенеди.
— Мръсно племе сте това журналистите! — възкликна Бранд и лукаво се усмихна.
— Нека назовем нещата с истинските им имена — защити се Милер. — Хората искат да четат за Кенеди и затова си купуват вестници.
— Сигурно е така — отвърна инспекторът. — А сега трябва да се връщам в участъка. Довиждане, Петер.
Стиснаха си ръцете и се разделиха. Милер пое към гарата на Алтона, оттам излезе на главния път към центъра и двадесет минути по-късно ягуарът се гмурна във входа на подземния гараж на площад Ханза. Над двеста метра от него се намираше блокът, в който репортерът беше наел мансардния апартамент.
Доста соленичко му излизаше да държи цяла зима колата в подземен гараж, но това беше една от екстравагантностите, които охотно си позволяваше. Харесваше и доста скъпия си апартамент, тъй като от него можеше да наблюдава оживлението по целия дълъг булевард Щайндам. За храната и облеклото си изобщо не мислеше. На двадесет и девет години, малко под метър и осемдесет, с чуплива кестенява коса и топли кафяви очи, които жените особено много харесваха, той беше убеден, че няма защо да се грижи да своята елегантност. „Можеш да свалиш дори калугерките от женски манастир“, му каза веднъж един приятел с нескрита завист в гласа. Милер му се усмихна, без да отговори, но вътре в себе си знаеше, че това е вярно.
Изпитваше истинска страст към три неща: спортните автомобили, репортерската работа и Зигрид. Неведнъж беше признавал пред себе си обаче, че ако му се наложи да избира между ягуара и Зиги, момичето положително ще трябва да си потърси нов приятел.
Извърна глава и хвърли един поглед към притихналата в клетката си кола. Все не можеше да й се нагледа. Дори когато се приближаваше на улицата към нея, неизменно спираше да й се полюбува. Понякога към него се присъединяваше някой случаен минувач и без да знае кой е собственикът й, с уважение отронваше: „Е, това вече е машина!“
При нормални обстоятелства един млад репортер на свободна практика едва ли може да си позволи да притежава спортен „Ягуар ХК-150 С“. В Хамбург почти не се намираха резервни части за ягуар, особено пък за моделите от серията „ХК“, които бяха спрени от производство още през 1960 година. Милер си поддържаше колата сам. По-голямата част от неделите прекарваше в работни дрехи, заврян под шасито или в мотора на колата. Най-тежко перо беше бензинът, който трите специални карбуратора на ягуара ненаситно гълтаха. По онова време горивото в Германия струваше доста скъпо, но Милер с охота поемаше разходите. Наградата му беше проста — да се вслушва в гневния рев на мощния двигател, докато натиска до дъно газта по някой широк аутобан, да усеща с всяка фибра на тялото си лекотата на ракета, с която колата лети по завоите на някой тесен планински път. Беше усилил допълнително независимото окачване на предните колела, а тъй като ягуарът бе конструиран фабрично с по-твърди задни пружини, той вземаше завоите, без дори да се поклати, оставяйки далеч назад онези коли, които се опитваха да поддържат темпото му на своите меки пружини. Още като си купи колата, Милер реши да я боядиса черна с две яркожълти ивици отстрани. Произведена в английския град Ковънтри, тя не беше предназначена за износ и по тази причина воланът й беше от дясната страна. Това му създаваше известни затруднения при задминаване, но в замяна на това му даваше възможност да сменя скоростите с лявата ръка, докато дясната придържаше леко потрепващия волан. Именно това му харесваше.