Когато си спомняше как се сдоби с този ягуар, той все не можеше да повярва на късмета си. Стана в началото на лятото. Беше влязъл да се подстриже в една бръснарница и докато чакаше, механично прелисти някакво популярно списание. Обикновено избягваше да чете клюките за разни поп-звезди, но тогава просто не разполагаше с нищо друго. Централното фолио на списанието беше заето от голям материал, в който се описваше главоломният възход на четири дългокоси английски момчета. Лицето на онова с дългия нос, което беше най-вдясно на снимката, не му говореше абсолютно нищо, но останалите три събудиха картотеката, която постоянно дремеше в острата му памет.
Заглавията на двете плочи, които бяха донесли известност на квартета — „Моля те, задоволи ме“ и „Обичай ме“, — също не му говореха нищо, но през следващите два дни той упорито се опитваше да си спомни откъде познава трите лица. И накрая това стана — преди две години, през 1961-ва, тези момчета пееха срещу нищожно заплащане в едно второстепенно кабаре на Репербан. След още един ден успя да си спомни и името на заведението, в което беше влизал един-единствен път. Беше се срещал там с някакъв подозрителен субект, който трябваше да му продаде информация за върлуващата в онези дни банда от Санкт Паули. Името беше „Стар Клъб“. Отиде там, разрови касовите книги за 1961 година и ги откри. По онова време бяха петима — тримата, които беше запомнил, и още двама — Пийт Бест и Стюърт Сътклиф.
Откри фотографа, който беше правил рекламните снимки за импресариото Берт Кемпферт, и побърза да откупи правото за публикацията им. В резултат на цялата тази дейност се появи материалът му „Как Хамбург откри Бийтълс“, поместен от почти всички поп-списания на Федералната република, а и не малко от чужбина. По същото време купи и ягуара, оставен за продажба в един автомобилен салон от някакъв английски офицер, чиято жена забременяла и не можела да се пъха в него. След това, просто от благодарност, купи и няколко плочи на Бийтълс. Единственият човек, който ги слушаше оттогава насам, беше, разбира се, Зиги.
Обърна гръб на колата и заизкачва стълбите към площада. Наближаваше полунощ и той беше гладен, въпреки че майка му го натъпка с обичайното огромно количество храна, което неизменно се поднасяше по време на посещенията му. Все пак тогава беше само шест часът следобед.
В жилището си забърка яйца и отиде да пусне радиото за последните новини. Говореха само за Кенеди и отношението му към Германия. От Далас нямаше нищо ново, полицията продължавала да търси убиеца. Надълго и нашироко говорителят обясняваше колко много обичал Германия Джон Кенеди, припомняйки посещението му в Берлин през лятото на миналата година, и получилите голяма популярност негови думи, произнесени на немски език: „Ich bin ein Berliner“.1
След това в ефира прозвуча предварително записаното траурно слово на западноберлинския кмет Вили Бранд, който говореше със задавен от вълнение глас. След него думата бе дадена на канцлера Лудвиг Ерхард и на предшественика му Конрад Аденауер, оттеглил се от поста си само преди няколко дни — на 15 октомври.
Петер Милер изключи радиото и се мушна в леглото. Прииска му се Зиги да е тук. Когато беше потиснат или притеснен, винаги изпитваше желание да се сгуши в нея, да я люби, а след това да потъне в сън без сънища. Това последното доста я дразнеше, защото именно след сексуална близост тя се оживяваше и й се искаше да разговаря за брак и деца. Но кабарето приключваше работа най-рано в четири сутринта, а в петък дори и по-късно, тъй като Репербан беше претъпкан от чуждестранни туристи и жадни за забавления провинциалисти, готови да платят за бутилка шампанско десет пъти повече от обичайната ресторантска цена, особено ако насреща им се увива някое момиче с големи гърди и къса поличка. А Зиги имаше най-големите гърди и най-късата поличка.