Ето защо Петер изпуши още една цигара и заспа. Часът беше два без четвърт. Присъни му се изпитото лице на стареца, отровил се с газ в онзи бордей на Алтона.
Докато Петер Милер бъркаше своите яйца у дома си в Хамбург, в уютния хол на школата за езда край Кайро бяха седнали петима мъже и бавно отпиваха от чашите си. Часът беше около един след полунощ. След богатата вечеря настроението на петимата беше отлично. За него немалко бяха допринесли и долетелите преди няколко часа зашеметяващи новини от Далас.
Трима от мъжете бяха германци, а останалите двама — египтяни. Съпругата на домакина отдавна беше отишла да си легне и собственикът на школата — любимо място за срещи на местния хайлайф, както и на наброяващата няколко хиляди души германска колония — сам обслужваше своите гости в късния час. В коженото кресло, поставено до прозореца със спусната щора, лениво се беше изтегнал Петер Боден — бивш експерт по еврейските въпроси в нацисткото Министерство на пропагандата, ръководено от доктор Йозеф Гьобелс. Заселил се в Египет малко след края на войната с помощта на ОДЕССА, Боден беше приел ислямското име Ел Гунра и работеше като експерт по еврейските въпроси в египетското Министерство на ориентацията. В ръката му се поклащаше чаша с уиски. Вляво от него беше седнал още един експерт от апарата на Гьобелс — Макс Бахман, който също работеше в Министерството на ориентацията. Междувременно той също бе приел исляма и след като осъществи престижното посещение на Мека, прие името Ел Хадж. В ръката му имаше чаша портокалов сок, в съответствие с изискванията на новата му вяра. И двамата описани дотук мъже бяха крайно фанатизирани нацисти.
Единият от египтяните беше полковник Шам Едине Бадран, личен съветник на маршал Абдал Хабим Амер, комуто предстоеше да стане военен министър на Египет, а след Шестдневната война през 1967 година — да бъде осъден на смърт за предателство. Заедно с него в немилост щеше да изпадне и полковник Бадран. Вторият беше полковник Али Самир, началник на египетската тайна разузнавателна служба МУКХАБАРАТ.
На приключилата преди известно време вечеря присъстваше и още един мъж, който, чул новините за смъртта на президента Кенеди, беше побързал да се върне в Кайро. Той беше говорителят на египетското Национално събрание Ануар Ел Садат — близък съратник на президента Насър и бъдещ негов наследник.
— Господа, нека вдигнем тост за смъртта на Кенеди — този отявлен приятел на евреите! — вдигна чашата си Петер Боден.
— Но чашите ни са празни! — протестира полковник Самир.
Домакинът побърза да поправи пропуска си и посегна към бутилката уиски на скрина до себе си.
Определението на Кенеди като отявлен приятел на евреите не смути никого от присъстващите. На 14 март 1960 година, все още при президентството на Дуайт Айзенхауер, в нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ се проведе тайна среща между израелския министър-председател Давид Бен Гурион и западногерманския канцлер Конрад Аденауер. Само десет години по-рано една такава среща би била истински абсурд. Но обсъжданите по време на срещата въпроси изглеждаха абсурдни дори и през 1960-а. Трябваше да изминат цели три години, преди за тях да бъде получена някаква информация. Но дори и тогава — в края на 1963 година, президентът Насър отказа да я приеме сериозно. Тази информация беше поставена на бюрото му от ОДЕССА, действала в сътрудничество с тайните служби на полковник Самир.
Двамата държавници бяха подписали споразумение, според което ФРГ открива кредит на Израел в размер на 50 милиона долара годишно без каквито и да било предварителни условия. Но Бен Гурион скоро разбира, че едно е да имаш пари, а съвсем друго — траен и надежден доставчик на оръжие. Шест месеца по-късно уолдорфското споразумение е последвано от ново — този път между двамата министри на отбраната Шимон Перес и Франц Йозеф Щраус. Според неговите клаузи Израел получава право да използва кредита за закупуване на оръжие от Федералната република.
Съзнавайки, че второто споразумение е твърде деликатно, Аденауер протака месеци наред подписването му. Но през ноември 1961 година Джон Фицджералд Кенеди го кани на официално посещение във Вашингтон и там настоява за подписа му под тайния документ. Той знае, че САЩ не трябва пряко да се ангажират с военни доставки за младата израелска държава, но нали все някой трябва да прави това? По това време Израел изпитва остра нужда от изтребители, транспортни самолети, 105-милиметрови гаубици „Хоувицър“, бронирани коли, бронетранспортьори и танкове, много танкове…