Окупирали Германия през 1945 година, Съюзниците откриват ужасите на концентрационните лагери и съвсем естествено искат да научат от народа на тази страна кой е прекият извършител на тези жестоки престъпления.
„Есесовците“, гласи отговорът. Но есесовците вече ги няма.
Къде са изчезнали те? Или се крият под фалшиви имена някъде из Австрия и Германия, или са заминали за чужбина. Но и в двата случая изчезването им едва ли е резултат от някакво импулсивно взето решение. Много по-късно победителите разбират, че всеки от тези убийци е подготвил до най-дребни подробности своето изчезване далеч преди капитулацията на Райха.
Това хвърля доста по-различна светлина върху широкопрокламирания през военните години изключителен патриотизъм на есесовските войници и офицери, които обаче — от Хайнрих Химлер надолу до последния лагерен пазач — правят опит да спасят собствените си кожи, въпреки че това носи изключителни страдания на народа им. Още в началото на 1944 година Химлер прави опит да получи гаранции за личната си безопасност, като започва преговори с граф Бернадот, който е председател на шведския Червен кръст. Но Съюзниците отказват да налапат въдицата. Есесовските престъпници неистово крещят на народа, призовавайки го да се бие до последна капка кръв и залъгвайки го с чудотворното „ново оръжие“, което всеки момент ще обърне войната в полза на Райха, а в същото време бързат да приготвят всичко необходимо за удобния си и безопасен живот в емиграция. Те най-добре знаят, че никакво чудотворно оръжие няма да спаси „хилядолетната империя“, независимо дали Хитлер ще остане на поста си до края.
Германската армия на Източния фронт понася невероятни загуби просто защото есесовците трябва да приключат с плановете си за бягство. Те са заели позиция зад бойната линия и разстрелват всеки, който дръзне да направи крачка назад, след като е направил почти невъзможното в чисто военно отношение. Хиляди войници и офицери от Вермахта намират смъртта си по този начин.
Малко преди крайния разгром, все пак забавен с цели шест месеца именно благодарение на тази политика, лидерите на СС изчезват. Те масово зарязват високите си постове във вътрешността на Германия, преобличат се в цивилните дрехи, в чиито джобове ги чакат безупречно (и официално) фалшифицирани документи, след което потъват в безличносивата маса от бездомни хора, които през май 1945 година се лутат по пътищата и всъщност са основното ядро на германската нация. Пред зейналите портали на концлагерите дежурят старците от Цивилната гвардия, на които се пада „честта“ да посрещнат англичаните и американците; изтощените бойци от Вермахта намират място във военнопленническите лагери, а жените и децата имат избора да оцелеят или загинат под Съюзническата окупация в настъпващата тежка зима.
Онези от есесовците, които съзнават, че са твърде известни и неминуемо ще бъдат разпознати, бързат да напуснат страната. И тук именно се намесва ОДЕССА. Създадена малко преди края на войната, тази организация има задачата да извежда от Германия търсените от властта есесовци. Тя успява да си създаде тесни и приятелски връзки с режима на Хуан Перон в Аржентина и получава от него няколко хиляди празни паспорта. Беглецът трябва само да нанесе фалшивото си име, да залепи една снимка, да го подпечата при някой от аржентинските консули в Европа, които са на разположение двадесет и четири часа в денонощието, а след това да се качи на първия кораб, който тръгва за Близкия изток или Буенос Айрес.
Хиляди есесовски убийци се насочват на юг — към Австрия и южнотиролската област на Италия. Прехвърляйки се при отлична организация от скривалище в скривалище, те се стремят да стигнат до Генуа или още по на юг — до Римини и Рим. Редица организации, които би трябвало да се занимават единствено с благотворителност, решават по известни само на най-висшите им ръководители причини, че есесовските бегълци са подложени на прекалено жестоко преследване от съюзниците. Започват да им помагат, прибягвайки до доста странна преценка за степента на тяхната вина. Сред „Алените огнивчета“ — една от най-известните в Рим благотворителни организации, особено активно работи Алоис Хюдал — архиепископ на немски говорещата област в Рим. Огромната сграда на францисканския манастир в италианската столица се превръща в главно убежище за есесовските убийци. Там, докато чакат документите си за Южна Америка, те получават храна и отлични условия за почивка, намирайки се при това в абсолютна безопасност. При много случаи есесовците пътуват дори без паспорти, защото под натиска на църквата Международният Червен кръст им издава открити листове. В други пък билетите им се заплащат от благотворителната организация „Каритас“.