Същата стока, главно американско производство, Федералната република притежава в изобилие. Тя или е закупена от Щатите, или е получена срещу издръжката на американските войски, настанени във ФРГ по решение на НАТО. Немалка част е произведена на място, по американски лиценз.
Под натиска на Кенеди сделката Щраус-Перес получава право на живот.
В края на юни 1963 година в израелското пристанище Хайфа започват да пристигат първите германски танкове. Такива доставки трудно могат да останат тайна, тъй като в тях участват прекалено много хора. В края на 1962 година за тях научава ОДЕССА и веднага информира Египет, с който поддържа най-тесни връзки.
Но в края на 1963 година нещата започват да се променят. В средата на октомври се пенсионира Конрад Аденауер, спечелил си прозвищата „Железният канцлер“ и „Бонската лисица“. Мястото му се заема от Лудвиг Ерхард — човек с определена дарба да привлича гласовете на избирателите. По-късно го наричат „Бащата на германското икономическо чудо“. Но въпреки тези свои качества този човек се оказва съвсем неподготвен в областта на международната политика.
Дори при Аденауер в западногерманското правителство съществува силна опозиция срещу оръжейните доставки за Израел и немалко хора настояват договорите в тази насока незабавно да бъдат анулирани. Старият канцлер беше успял да ги укроти с няколко остри фрази и те послушно мълчат до изтичане на мандата му.
Ерхард, спечелил си прозвището „Гумения лъв“, е доста различен характер. Едва седнал в канцлерското кресло, противниците на оръжейните доставки (главно високопоставени служители във Външното министерство, загрижени за поддържане на добри отношения с арабските страни) възобновяват своите искания. Ерхард се колебае, но решаващ се оказва натискът на Джон Кенеди, който държи Израел да получава своето оръжие от Федералната република.
И ето че този човек изведнъж е застрелян. Големият въпрос, поставен в малките часове на 23 ноември, беше прост: дали Линдън Джонсън ще отслаби натиска върху Бон и ще позволи на нерешителния канцлер да отмени договорите? На практика това не стана, но по онова време в Кайро силно се надяваха на подобно развитие на нещата.
Домакинът на приятелската среща напълни чашите на своите гости и се обърна към бюфета да обслужи и себе си. Той се казваше Волфганг Луц, роден в Манхайм през 1921 година, бивш майор от германската армия, фанатичен антисемит, емигрирал в Кайро в началото на 1961 година, където открива школа за езда. Русокос и синеок мъж с ястребово лице, той беше любимец както на влиятелните египетски политици, така и на германците (почти всички бивши нацисти), които бяха намерили убежище край бреговете на Нил.
Широко усмихнат, той се обърна към гостите си. Едва ли някой от тях можеше да допусне, че в тази усмивка може да има нещо фалшиво. Действително роден в Манхайм, но в семейството на евреи, той още 12-годишен емигрира в Палестина. Истинското му име беше Зеев, а званието му — равсерен (майор) от израелската армия. По онова време е резидент на израелското разузнаване в Египет. На 28.II.1965 година полицията извършва обиск в дома му, открива в стълбището към банята скрит радиопредавател и го арестува. На 26.VI.1965 година е осъден на доживотна каторга. След войната от 1967 година е разменен за няколко хиляди пленени египетски войници и на 4.II.1968 година кракът му стъпва на родна земя.
Но в онази паметна нощ на убийството на президента Кенеди всичко това все още е забулено в неразгадаемото бъдеще. Той все още не подозира нищо за изтезанията и инквизициите, които го очакват, нито пък за многократните изнасилвания, които съпругата му ще трябва да понесе. Вдигна чашата с уиски и прие тоста на усмихнатите си гости.
Вътре в себе си изгаряше от нетърпение да отпрати тези хора, тъй като по време на вечерята един от тях беше казал нещо от изключително значение за страната му. Страшно много му се искаше да остане сам, да извади скрития в банята радиопредавател и да изпрати шифрованото си съобщение до Тел Авив. С усилие на волята си наложи още една любезна усмивка и се изправи.
— Смърт на всички, които са приятели на евреите! — викна той. — Зиг Хайл!
Петер Милер с наслада се протегна под огромния пухен юрган. Часът беше почти девет сутринта. Дори в полусънно състояние усещаше топлината, която излъчваше тялото на Зиги. Проснало се напреки в леглото, момичето спеше дълбоко. Петер инстинктивно се намести по-близо до задните й части, възбуждащо притиснати към корема му.
Спала едва четири часа, Зиги промърмори нещо и недоволно се отмести към ръба на леглото.