Симон Визентал се облегна назад и бавно кимна с глава.
— Разбирам учудването ви — каза той. — Нека да ви обясня как стоят нещата. Непосредствено след войната в Германия и тук, в Австрия, хиляди хора се лутаха без никакви документи за самоличност. Някои действително ги бяха изгубили, но други ги бяха захвърлили нарочно… по съвсем очевидни причини.
При нормални условия нови документи за самоличност могат да се извадят само при представяне на свидетелство за раждане. Но милиони хора идваха от източногерманските територии, които вече бяха под разпореждането на руснаците. Кой можеше да каже дали даден човек е роден в някое забутано селце на Източна Прусия, след като това селце се намира на стотици километри отвъд „желязната завеса“. При много други случаи архивите на кметствата са били унищожени от бомбардировките.
Всичко това довело до крайно опростяване на процедурата — нова карта за самоличност се издавала на всеки, който си намери двама свидетели, готови да се закълнат, че той е наистина човекът, за когото се представя. Много от военнопленниците също не разполагали с документи. Преди да ги освободят от лагерите, англичаните и американците им давали по една съвсем обикновена бележка — например, че ефрейтор Йохан Шуман е бил освободен от еди-кой си лагер на еди-коя си дата. Въпросният ефрейтор предавал тази бележка на съответните граждански власти и в замяна получавал съвсем редовен документ за самоличност на същото име. По този начин с нови имена се сдобили много хора.
В дните и месеците непосредствено след войната това било нормално и именно тогава повечето есесовци успели да скрият своето минало. Но какво става с човек, който, като Рошман, е разкрит чак през 1955 година? Той вече не може да отиде в полицията и да заяви, че си е изгубил документите по време на войната, защото ще го питат как е живял в продължение на цели десет години, нали? Ето защо му е бил необходим нов паспорт, а не нещо друго.
— Дотук ясно — кимна Милер. — Но защо паспорт? Защо не шофьорска книжка или обикновена лична карта?
— Защото след създаването на новата република властите ясно разбират, че на нейна територия живеят стотици и хиляди хора с фалшиви имена. Назряла необходимостта от изработването на такъв документ, който да бъде база за издаването на всички останали лични книжа. Тоест документ с несъмнена достоверност. Спрели се на паспорта. За да получите западногермански паспорт днес, трябва задължително да представите акт за раждане, няколко справки и още доста второстепенни документи. Всички те се подлагат на внимателна проверка и едва след това се пристъпва към издаването на паспорта.
И обратно — ако притежавате паспорт, с негова помощ лесно ще извадите всички документи, от които се нуждаете. Това е бюрокрацията. Представянето на паспорта е напълно достатъчно за държавния чиновник, който е убеден, че други бюрократи на друго място са извършили необходимите проверки. Получил новия си паспорт, Рошман бързо може да изгради всички останали елементи на променената си самоличност — шофьорска книжка, банкова сметка, кредитни карти. В днешна Германия паспортът е „Сезам“ за ваденето на документация от всякакъв вид.
— А откъде ще го вземе той?
— От ОДЕССА. Те положително разполагат със свой опитен фалшификатор — отвърна Визентал, после замислено добави: — И който един ден може да ги провали…
— Значи, ако човек се добере до фалшификатора, той ще открие и онзи, който би могъл да идентифицира Рошман, така ли? — попита след кратък размисъл Милер.
— Напълно възможно — сви рамене Визентал. — Но подобна операция трябва да се планира като дългосрочна, тъй като първо трябва да се проникне в самата ОДЕССА, а това е по силите само на някой бивш есесовец.
— Тогава какво да правя оттук нататък?
— Мисля, че ще е най-добре, ако откриете някой от оцелелите лагерници от Рига. Не зная дали такъв човек би бил в състояние да ви помогне, но положително би имал желание да го стори. Всички ние се опитваме да открием Рошман. Вижте… — Той разтвори лежащия върху бюрото му дневник. — Тук имам сведение за някоя си Оли Адлер от Мюнхен, която била в антуража на Рошман по време на войната. Може би тази жена е оцеляла и се е върнала в родния си град.
— И къде би се регистрирала, ако действително е станало така?
— В Еврейския център. Той продължава да съществува и в него се пазят архивите за еврейската общност в Мюнхен от войната насам. Всичко, съществувало преди, е било унищожено. На ваше място бих опитал там.
— Имате ли адреса?
Симон Визентал разлисти един бележник.
— Райхенбах Щрасе № 27, Мюнхен. Предполагам, че ще искате да си получите и дневника на Соломон Таубер, нали?